Читать «Призракът на тресавището» онлайн - страница 147

— Това ме връща към времето, когато бях момче! — засмя се Корбет. — А и трябва да се свърши.

Навярно бяха работили около час. Корбет и Ранулф се намираха в другия край на ливадата, близо до портата на Юда, когато се чу вик. Te забързаха нататък: група работници се облягаха на лопатите и кирките си и се бяха вторачили в ямата, която бяха изкопали. Ранулф грабна една кирка и леко мушна дървената му дръжка в почвата.

— Не е кал! — обади се един от работниците. Той вдигна парче гниеща материя от земята и го подаде на Корбет.

Кралският служител внимателно го разтърка между пръстите си.

— Не мога да кажа каква е материята, но макар и покрита с кал, трябва да е доста скъпа.

— Вълна ли е? — полюбопитства Ранулф. — Не е много изгнила.

Сега работниците копаеха по-внимателно. Останалите спряха работата си, за да могат да наблюдават какво става. Дупката се разшири и като се подчиняваха на разпорежданията на Корбет, работниците внимателно извадиха на повърхността вързопа, който бяха намерили. Най-после той излезе на открито. Горната част на черепа и костите на крака, които се подаваха изпод гнилото покривало, бяха съвсем оголени. Всички се отдръпнаха назад. Корбет леко постави ужасния вързоп на земята и отметна импровизирания саван. Скелетът под него беше бял; още не бе придобил жълтия цвят на разложението, а костите бяха твърди и непокътнати.

— Покривалото е било наметката му! — обясни Корбет.

Ранулф ясно виждаше разпадащата се ризница с метални брънки, покривала някога гърдите, и късата дреха над нея с герба. Панталоните върху краката бяха изгнили.

— Ботушите трябва да са били свалени! — отбеляза Корбет.

Ризницата беше пробита и очукана от едната страна. Корбет я вдигна, за да покаже под нея едно счупено ребро. Той внимателно провери дали няма белези от други рани. После се изправи и погледна покъртителните останки. Черепът беше увиснал встрани, а долната челюст леко отворена.

— Това не е тялото на крал Сигбърт! — обади се брат Елфрик. — Скелетът е съхранен доста добре. — Той се вгледа в дрипавите, разлагащи се останки от герба. — Това са знаците на рода Харкорт! Кой е той? — Монахът вдигна очи към Корбет.

— Сър Реджиналд! — отговори Корбет. Той се наведе и опипа покритото с кал покривало. — Това вероятно е било наметката му, ботушите са били свалени, освен ризницата и тази туника над нея, всичко останало е изгнило. Не мога да открия никакви други рани, освен тези счупени ребра.

Той още веднъж отметна ризницата.

— Вероятно раната е от меч. Силен удар, проникнал под ребрата и поразил сърцето. Трябва да е умрял мигновено. Който и да го е убил, е свалил отличителните белези: закопчалката на наметалото и пръстените, по които биха могли да разпознаят трупа.

— Тогава защо е оставил горната туника?

— Защото е била изцапана с кръв и потънала в кървавата каша от ризницата. Както казах, който е убил сър Реджиналд, е трябвало да действа бързо.

Корбет се изправи, загледан в импровизирания гроб, и използва лопатата си, за да провери дали няма нещо друго.