Читать «Призракът на тресавището» онлайн - страница 146

— Скоро ще се стоплим! — промърмори Корбет. — И не мисля, че ще завали сняг.

— Почвата ще е твърда! — намеси се приорът Кътбърт.

— Само горният слой — обясни Корбет. — Аз съм син на земеделец и знам, че зимата още не е настъпила. Слава Богу, не е февруари или март. Да започваме!

Корбет взе една лопата. Покатери се на върха на погребалния насип и повика останалите. Вятърът фучеше в косите и наметката му. Почвата под краката му беше хлъзгава и той се помоли да не падне. Огледа се наоколо и гледката толкова го стъписа, че трябваше да се подпре на лопатата.

— Как не се сетих досега? — промърмори той. — О, Корбет, понякога си голям глупак!

— Какво има, господарю?

Ранулф изплашено погледна нагоре, стиснал кирката си като копие. Корбет не му обърна внимание. Като заби лопатата в почвата, той бавно се обърна, внимавайки да не изгуби опора. Върхът на погребалния насип беше равен, широк около метър. Корбет продължи да се върти, докато ругаещият под нос Ранулф използва кирката си, за да се изкачи горе и да се присъедини към него.

— О, колко съм глупав! — прошепна Корбет. — Защо не се сетих за…

— Какво има, сър Хю? Ума си ли изгуби?

— Не, току-що го намерих! Ранулф, огледай полето. Напомня ли ти нещо?

Секретарят на Зеления восъчен печат се обърна толкова бързо, че едва не се подхлъзна. Корбет го прихвана. В основата на могилата приорът Кътбърт и неговите монаси започваха да стават неспокойни. Корбет не им обърна внимание.

— Помисли, Ранулф! Ливадата е почти като окръжност с погребалната могила в центъра. Погледни улеите, които излизат от нея. Можеш да ги видиш само оттук.

— Колелото! — възкликна Ранулф. — Колелото на абат Стивън! Мозайката, рисунките, които чертаеше! Погребалната могила е главината. Улеите, навярно пътеките към нея, са спиците, а покрайнината на полето е обръчът.

— Точно така! — прошепна Корбет. — И сега ще разберем защо това е толкова важно.

— Сър Хю! — повика приорът отдолу. — Премръзнахме! Стиснал дръжката на лопатата, Корбет погледна надолу към тях.

— Искам да копаете! — извика силно той. — Снемете горния пласт и започнете да ровите навътре: не от върха, а странично.

— Но тя ще се срути! — извика някой.

— Не, започвайте, както ви казах! — разпореди се Корбет. — Търся нещо определено. То няма да е надълбоко в могилата.

Монасите се подчиниха. Приорът и членовете на съвета стояха встрани, загърнати в наметките си. Брат Дънстън бе донесъл един мангал, както и кърчази горещо вино с подправки и подноси с калаени чаши. Работниците започнаха работа. Като ругаеха и мърмореха, те внимателно свалиха пласта със замръзнала трева. Копаеха енергично, като от време на време спираха, за да стоплят ръцете си над мангала или да вземат стиска сняг, за да разхладят пръстите си, докато отпиваха от горещото вино. Корбет и Ранулф си избраха място и започнаха да копаят, докато Чансън през по-голямата част от времето грееше ръцете си.

— Не е работа за кралски служители! — измърмори Ранулф.