Читать «Призракът на тресавището» онлайн - страница 136

Корбет кимна.

— Съмнявам се дали би споделила, нещо по толкова интимен въпрос.

— А кой е бил монахът, обвинил абата в непристойно поведение?

— Ни дума, ни намек, Червенокоси! Играеш ли комар? — попита внезапно брат Люк, без да изчака отговора. — Ако трябваше да се обзалагам, щях да кажа, че това отвратително обвинение е било тясно свързано с онази проклета погребална могила и, Боже опази, с амбициите на някой от моите братя.

— Какво поиска Харкорт, когато дойде при теб?

— Прахове, лекове, някакъв чудодеен еликсир. В действителност, аз малко можех да му помогна.

— Сър Стивън Д’Обини знаеше ли за това? Брат Люк отрицателно поклати глава:

— Затова и Харкорт дойде тук. Каза, че по-скоро ще се довери на един монах, отколкото на някой местен лекар.

— И върна ли се при теб, след като се ожени за лейди Маргарет?

Старият монах сви рамене и започна да си играе със зърната на броеницата.

— Трябва да си бил тук, когато сър Стивън е постъпил в „Сейнт Мартин’с“?

— О, да!

— Тогава беше ли му изповедник?

Брат Люк поклати глава:

— В продължение на много години той ме избягваше. Трябва да призная, че бях изненадан както от промяната в него, така и от бързото му израстване, но той скоро доказа, че е благочестив монах. — Старецът замълча за известно време. — Повече от това не мога да ти кажа, сър Хю.

Старецът затвори очи и започна да прехвърля зърнатата на броеницата през пръстите си. Седеше прегърбен, сякаш разговорът го бе изморил. Корбет и Ранулф му благодариха, станаха и върнаха скамейката на мястото й.

— Не мога да наруша обета си.

Корбет се извърна. Брат Люк продължаваше да седи със затворени очи.

— Тези кървави убийства, сър Хю. Ще продължат ли?

— Не знам, точно това се опитвам да открия.

— Търси в миналото! — прошепна старият духовник. — Ние посяваме греховете си като зърна. Te пускат корени и лежат заспали, но когато му дойде времето, изникват като черен стрък, а листата им са тлъсти, натегнали от зло. — Отвори очи: — Желая ти всичко най-добро, кралски служителю. Нека Бог да бъде с вас.

Брат Люк направи знак за благослов във въздуха, докато Корбет отваряше вратата, за да си тръгне.

Приорът Кътбърт коленичи върху студените плочи на пода на килията си. Беше заключил и залостил вратата. Огънят в огнището се бе превърнал в тъмна пепел, мангалите не бяха запалени. Приорът бе свалил расото и долната си риза. Острите камъни от настилката се забиваха в костеливите му колена. Притискаше с мъка краката си към леденостудения под. На стената над него, на едно огромно разпятие, Христос, сгърчен в агония, се взираше надолу към монаха. Приорът Кътбърт взе бича, затвори уста, стисна зъби и започна да нанася удари по дясното и лявото си рамо. Дори тук, в тъмнината на килията му, демоните не го напускаха. Той удряше отново и отново, докато в съзнанието му ръмжащи грифони изскачаха от пламъците, а един тъмен тунел плюеше демони-кръвопийци, чиито коси се гърчеха като змии. Приорът Кътбърт отвори очи. Насили се да вдигне поглед към разпятието. Беше извършил смъртен грях.