Читать «Призракът на тресавището» онлайн - страница 128

— Кралят ли ти заповяда? — сухо попита Корбет.

— Не, господарю, лейди Мейв! Корбет изненадано го изгледа.

— Заклех се тържествено, както правя винаги, когато заминаваме, че ще ви върна обратно жив и здрав, господарю, а те заслужаваха да умрат. Един ден ще трябва да си тръгнем от това защитено място и да пътуваме по самотните, покрити със сняг полета. Не желая Скарибрик и неговите хора да ни причакат между дърветата с опънати лъкове и насочени стрели!

Корбет погледна късчето пергамент пред себе си. Според закона и особено според статута от Уинчестър, Ранулф беше действал законно и правилно. Te бяха кралски служители, а законът най-строго се разпореждаше „всички верни служители на Короната да преследват такива злосторници и да ги предават на пълно унищожение.“

— В честен двубой ли го уби? — попита той.

Ранулф се ухили:

— Дори му предложих да се предаде. Той отказа, обиди ме и извади меч, за да ме нападне.

— Колко? — промърмори Корбет.

— Скарибрик и още двама, останалите избягаха. Дадох им урок, който ще има дълго да помнят. Срещнах ги в „Горският фенер“. — Ранулф сви рамене. — Можеш да си представиш останалото.

Корбет можеше: Ранулф танцува с котешка грация, подвижен и гъвкав, а мечът и камата съскат като змии във въздуха.

— Ами добре! — Корбет остави ръкописа встрани.

— Намерих още нещо, когато претърсих кесията на Скарибрик. Монетите ще раздам на бедните, но открих и това.

Ранулф доближи и хвърли върху масата мръсно парче пергамент. Корбет го взе и го изглади. На него беше надраскано едно име: архидякон Ейдриън Уолъсби.

— Какво е това? — Корбет му го подаде обратно. — Каква работа има един архидякон от „Сейнт Пол’с“ в Лондон с тези разбойници от блатата?

— Възнамерява да избяга! — заяви Ранулф. — Брат Дънстън обясни как ще стане това.

— Да, струва ми се, че си прав! — съгласи се Корбет. — Нашият архидякон възнамерява да си тръгне по-скоро, отколкото предполагаме. Убедил е един член на съвета да напише името му и чрез брат Дънстън да го предаде на Скарибрик, за да може свободно да минава по пътищата. И все пак — размишляваше на глас Корбет, — наистина ли брат Дънстън се е срещал толкова често с него?

— Помислих за това! — Ранулф придърпа едно столче. — Когато убивам с меч или кама, господарю, независимо дали на някой коларски път, в кръчма или в мръсна лондонска уличка, спомените се връщат в ума ми. Начинът, по който се биех като момче, или онзи път, когато ме заловиха и ме натовариха в каруцата на палача, готов за онова ужасно последно пътуване към Смитфийлд. Помниш ли? — Погледът на Ранулф се смекчи. — Ти се появи в двора на Нюгейтския затвор и ме измъкна.

— Помня.

— Е, така беше и когато се изправих срещу Скарибрик. Вярно е, господарю, не исках да го убивам, наистина не исках.

Корбет улови погледа му.

— А може и да съм искал! — внезапно се изсмя Ранулф. — Не можех да забравя колко близко до смъртта бяхме тази сутрин. Тъй или иначе, Скарибрик е мъртъв. Докато яздех обратно, мислех какво каза за майка ми Тавърнър и как се правеше на обладан от бесове. — Ранулф забарабани с пръсти по устните си. — По устата му сякаш избиваше пяна. По време на безпътната ми младост — Ранулф почеса брадичка, — съм виждал подобни номера в Лондон. Но човек много трябва да внимава какво дъвче, иначе може да се задави или да повреди червата си.