Читать «Призракът на тресавището» онлайн - страница 126

— Не пипайте оръжията! — заповяда Ранулф. Той отвори торбичката на колана си и извади оттам документ с кралския печат. — Аз съм Ранулф-ат-Нюгейт, старши писар в Канцеларията на Зеления восъчен печат. Ти — посочи той вожда на разбойниците, — си Скарибрик. Смятай се за арестуван. Списъкът на престъпленията ти е дълъг като литания, обаче най-важното сред тях е измяна.

— Измяна ли? — тихо повтори Скарибрик. — Кой си ти? Някой откачен?

Ранулф със задоволство установи, че другите разбойници държаха ръцете си далеч от коланите с оръжието.

— А къде са останалите хитреци? — подигра се Ранулф. — На удобно и топло местенце в някоя пещера сред горите ли? Всички ще бъдат арестувани и ще увиснат на въжето!

Ранулф наблюдаваше очите на Скарибрик, но разбойникът бе отместил поглед встрани. Ранулф огледа разбойниците и разбра, че онзи с мишето лице го няма. Той чу някакъв звук и като измъкна камата си, се обърна. Плъхът стоеше зад него с нож в ръка, готов да скочи. Ранулф удари пръв. Отстъпи леко встрани, заби камата си право в корема на мъжа, измъкна я и го ритна. Зад него започнаха да се местят столове. Ранулф се извъртя като вихър, извади меч и застана с разкрачени крака. Разбойниците бяха тромави, уморени и подпийнали. Първият се наниза почти сам на меча му. Ранулф го заби дълбоко и отстъпи навътре в кръчмата, докато усети бъчвите зад гърба си. Без да обръщат внимание на стенанията на ранените си другари, разбойниците разгъваха редицата си със Скарибрик посредата им. Останалите посетители си плюха на петите.

— Двама долу! — надсмя се Ранулф. — Като на игра на кегли, а?

Разбойниците бяха изплашени. Te бяха свикнали да нападат изневиделица, да правят тайни засади, но един войн с меч и кама в ръцете и със защитен гръб беше друго нещо. Стоновете на ранените само ги объркваха още повече. Единият от разбойниците вдясно отстъпи и, без да обръща внимание на ругатните на Скарибрик, се насочи право към прозореца. Той скочи на една маса, отвори капаците и се измъкна навън.

— Не съм тук за всички ви! — изсмя се Ранулф. — Трябва ми само вашият главатар!

Това стигаше. Разбойниците се разпръснаха и побягнаха във всички посоки. Скарибрик се опита да ги последва, обаче Ранулф препречи пътя му.

— Убих двамина от приятелчетата ти! — присмя се Ранулф. — А и тази сутрин те бихме. — Гласът му се извиси. — Когато привърша с теб, ще си станал за посмешище…

Той спря.

Ръмжащ от ярост, с извадени меч и кама, разбойникът се втурна напред. Ранулф бързо се извъртя. Успя да избегне удара, принуди Скарибрик да вдигне ръка и заби меча си дълбоко в корема на разбойника.

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Quasi nix tabescit dies.

Денят се топи като сняг.

Плавт

Корбет седеше в стаята на абата. Пердитус бе запалил огнището и беше затворил капаците на прозорците. Стаята бе студена, сякаш лишена от душа. Кралският служител раздразнено хапеше устните си. Посещението му в библиотеката беше безплодно. Умът му бе озадачен, а мислите му — объркани след пътуването до замъка Харкорт и засадата на самотния горски път. Корбет се загледа в един от фантастичните образи, издялан в ъгъла на стаята: лице на шут с опулени очи, зяпнала уста и изплезен език.