Читать «Призракът на тресавището» онлайн - страница 11

Корбет пристъпи и постави ръката си върху рамото на приора.

— Приор Кътбърт! — Сега върху лицето на Корбет нямаше усмивка. — Аз уважавам онова, което казваш: като духовник трябва да защитаваш правата на светата ни майка църквата. Обаче — пръстите на Корбет стиснаха рамото на приора, — един от високите църковни сановници на тази страна, личен приятел на краля, теолог с голяма известност, пълномощник с особена мисия, водил пратениците ни в чужбина, е бил намерен мъртъв в собствените си покои. Светата църква ще поиска обяснение. Кралят иска правосъдие. Ако ми попречите, хората ще започнат да се питат дали точно приорът Кътбърт е човекът, който трябва да ръководи това абатство. Всъщност, някои ще започнат да шушукат, че той навярно има какво да крие.

Приорът стисна ръката на Корбет:

— Вие ме заплашвате!

— Не заплашвам — отговори Корбет, а очите му искряха от гняв. — Имам задача, която трябва да изпълня, приор Кътбърт, и ще я изпълня! Просто ти давам възможност да избираш! Можеш да ни сътрудничиш, или да бъдеш призован от краля да обясниш защо не го правиш. Така че, преди да напуснем тази стая, съобщи ни своето решение.

Приорът Кътбърт преглътна с мъка:

— Искате да се срещнете със съвета ли?

— Да, искам, и то в личните покои на абата.

Корбет млъкна и наклони главата си встрани, сякаш се вслушваше в слабия отглас от песнопенията, които долитаха от църквата на абатството.

— Съгласен съм.

Приорът Кътбърт се отправи към вратата.

— Ще ви изпратя брат Пердитус, послушник, който лично прислужваше на абат Стивън. Той ще ви покаже стаите и ще ви доведе в покоите му. Ще се разпоредя да ги отключат. След смъртта на абата вратата беше запечатана.

— Чудесно! — промърмори Корбет.

Той протегна ръка на приора. Кътбърт колебливо я прие и излезе.

Корбет провери дали вратата се е затворила след него. Остана за известно време на мястото си, заслушан в звука на сандалите, които шляпаха по покрития с плочи под, преди да се обърне и да погледне придружителите си.

— Все още показва липса на уважение! — заяви Ранулф.

Той повдигна края на наметалото си, за да почисти полепналата по него кал, но се сети къде се намира и пак го пусна.

— Духовник е — отвърна Корбет, като тръгна от вратата към вътрешността на стаята. — Защитава своите правомощия. Очаквах да го направи. И преди съм се срещал с такива хора. Ще трябва да поизчакаме малко, като рицарите, които се оглеждат на полето на турнира, преди да започне истинската битка.

— Срещал ли си някога абат Стивън? — попита Ранулф.

— По много поводи. — Корбет се загледа във фигурата, която лежеше под пурпурното покривало. — Беше добър човек, учен, много начетен, говореше няколко езика. Водеше посланичествата във Фландрия и в германските държави. Свърши добра работа на краля.

— Казваш, че е добър приятел на краля?

— Може би трябва да кажа „беше“. Преди много години, Ранулф, доста преди ти да се появиш на белия свят, нашият абат бил рицар знаменосец, член на личната гвардия на краля. Той се бил заедно с Едуард в Ийвшъм срещу Симон дьо Монфор. Когато по време на сражението Едуард, тогава престолонаследник, бил повален от коня, сър Стивън Д’Обини, както го знаеха тогава, спасил живота на краля. Te станали добри приятели, пиели от една и съща чаша. Имало още един човек, сър Реджиналд Харкорт. Той и Д’Обини били най-предани и верни приятели. Хората ги мислели за братя. Навсякъде ходели заедно.