Читать «Призракът на тресавището» онлайн - страница 10

— Разбира се — опита се да вметне приорът. — Ние споделяме скръбта на краля, всъщност неговия гняв. Абат Стивън беше много обичан. И все пак неговият убиец може и да не е член на нашето братство. Зловещи фигури бродят из мочурищата вън: навъртат се разбойници, водени от известния Скарибрик. Знайно е, че тези окаяници неведнъж са нарушавали границите на нашите владения.

— В такъв случай — сухо отвърна Корбет, докато затягаше колана си с оръжието, — те имат сили, каквито са отказани на мен и теб, приор Кътбърт. Та нали покоите на абат Стивън бяха заключени и зарезени отвътре, а прозорците им здраво затворени? Няма тайни входове, предполагам? Приорът отстъпи назад.

— За какво намекваш, сър Хю?

— Нищо не намеквам — заяви Корбет, — но знам, че абат Стивън е бил намерен в килията си с кама, извадена от собствената му ракла, дълбоко забита в гърдите. Никой не е чул нито звук, нито вик за помощ. Стаята не е била разхвърляна. Нищо не е било откраднато. Как би могъл някакъв дрипльо, поставен извън закона, да извърши това престъпление, да проникне и да се измъкне като призрак?

— Твърдиш — подчерта приорът, — че абат Стивън е бил убит и че убиецът му трябва да е член на нашето братство! Ако това е така, тогава въпросът трябва да се реши от църковните съдилища. Абатството е под закрилата на църквата. До избора на нов абат аз съм законът в това абатство.

Корбет си сложи наметалото и пристегна токата, сякаш не обръщаше внимание на онова, което приорът бе казал. Погледна през рамо към Ранулф, който стоеше с ръце, втикнати в колана с меча. За приора бе ясно, че секретарят на Зеления восъчен печат се забавлява. Довереникът на Корбет, помисли Кътбърт, неговият любимец, очевидно не беше впечатлен от властта на църквата. Котешките му очи бяха полузатворени и той хапеше устни, за да прикрие подигравателната усмивка, която напираше върху тях. Прислужникът Чансън стоеше с отворена уста като селянин, който наблюдава пантомима. Кътбърт знаеше, че бе подхванал зле нещата. Корбет не възнамеряваше да се остави да го уловят толкова лесно на въдицата.

— Какво мислиш, Ранулф? Дали да не си съберем дисагите, да яхнем конете и да се върнем обратно в Норич, за да кажем на краля, че неговите писмени заповеди не важат в някои части на Линкълншър?

— Имам по-добра идея — отвърна Ранулф. — Защо не извикаме хората на местния шериф и не ги накараме да придружат приора до Норич, така че той сам лично да може да обясни всичко на краля? А докато пътува натам, ние ще се заемем с нашите работи. — Той се ухили към приора. — Както и с Божиите.

Приорът протегна ръце напред.

— Погрешно ме разбрахте, господа. Но все пак аз съм приор на това абатство. Имам определена власт и пълномощия. Ние сме в кентърбърийската епархия, местният епископ ще очаква да действам в съгласие с декрета от Кларендън.