Читать «Призракът на тресавището» онлайн - страница 13

— Чух за враждата между лейди Маргарет и абат Стивън, въпреки че хората сякаш гледат на нея като на времето — нещо, което човек тъй или иначе приема. Абат Стивън бил уважаван и обичан от монасите си. Абатството било ръководено добре, без никакъв намек за разпуснатост или скандали. Тук има един отшелник, който нарича себе си Пазача край портата. Абат Стивън му разрешил да си построи малка колиба близо до стените. Хората го мислят за налудничав, малко странен. Той разказва на пътуващите смразяващи кръвта истории за демонични ездачи и за призрака на Джефри Мандевил.

— А, да, чух за това.

— Празни приказки за край огнището — продължи Ранулф, — като изключим само едно. Някакъв калайджия ми каза, че през последните няколко седмици през нощите се чувал ловджийски рог.

— Ловджийски рог ли? — възкликна Корбет.

— Така твърдеше калайджията. Една нощ не могъл да намери къде да преспи, вратите на абатството били затворени и той отишъл да потърси помощ от лейди Маргарет. Тя му позволила да преспи в една от външните бараки. Пробудил се някъде около полунощ. Било много тъмно. Човекът чул ясно, три дълги протръбявания — като тръба през летен ден, а после настъпила тишина. На другия ден той поразпитал. Изглежда, че това често се случвало, два-три пъти седмично през последните няколко месеца. Никой не знаел кой го прави и защо.

Ранулф се готвеше да продължи, когато на вратата се почука.

— Влез! — заповяда Корбет.

Послушникът, който влезе, беше облечен в дълго, вълнено расо, препасано с бяла връв през кръста, и носеше здрави кафяви сандали. Беше висок, хубавата му коса имаше тонзура, очите му гледаха решително, челюстите му бяха здраво стиснати. Лицето му беше бледо, почти аскетично, а високите скули му придаваха властен израз. Изглежда, не се притесняваше от Корбет.

— Аз съм брат Пердитус — обяви той с висок, гърлен глас.

Корбет забеляза, че очите му бяха зачервени от плач. Той подозираше, че момъкът току-що е измил лицето си и си придава смелост.

— Плакал си, нали?

Високомерният израз на послушника изчезна и ръцете му се отпуснаха покрай тялото. Той заби поглед в пода и кимна. Когато вдигна глава, в очите му блестяха сълзи. Отказваше да погледне към носилката и продължи да стои до вратата, оглеждайки първо Корбет, после Ранулф.

— Хайде да излезем оттук! — каза меко Корбет.

Брат Пердитус ги поведе навън. Той крачеше бързо пред тях, използвайки възможността да изтрие очите си с ръкава на расото. Тръгнаха по галерията и през големия вътрешен манастирски двор. Слабото слънце бе разтопило скрежа по тревата. Масите и пюпитрите, които монасите използваха при работата си, бяха пусти, книгите плътно затворени, мастилниците с капаци. Обикновено тук кипеше дейност като в кошер; майсторите на миниатюри и преписвачите използваха скъпоценната дневна светлина, за да продължат работата си.

— Братята са още в църквата — обясни през рамо Пердитус. — Сигурен съм обаче, че всички знаят за пристигането ви.

Той ги поведе през друга галерия край църквата, откъдето Корбет долови аромата на тамян и пчелен восък. Прекосиха двора. В центъра му имаше розова градина. На другата страна се намираше постройка с измазани бели стени, по които бяха кръстосани черни греди. Вътре лъснатият под грееше под слабото утринно слънце. На долния етаж на сградата за гости имаше малки, боядисани в бяло стаи. Брат Пердитус обясни, че храната може да им се сервира в една от стаите, която служеше за трапезария. Той ги поведе нагоре по дървеното стълбище. Тук стените бяха украсени с картини и цветни драперии. На върха на стълбището имаше разпятие, а в нишите бяха поставени статуи. Съвсем не на място, грубо резбована фигура на дървар с изпъкнали очи и озъбена уста също бе окачена на стената. Корбет се засмя. Тази статуйка би могла да изплаши малката му дъщеря Елинор. Тя определено противоречеше на ведростта и покоя в тази обител. Горният етаж представляваше лъснат до блясък коридор с високи стреловидни прозорци от едната страна и врати към помещенията от другата. Послушникът посочи първата врата на Корбет.