Читать «Сянката на греха» онлайн - страница 30

— Триптихът беше на стената. След екзекуцията на сър Роджър някой го свали и го изгори тук, в двора на гробището — свещеникът придърпа ръкавите си. — Замръзвам, сър Хю. Приключихме ли тук?

— Засега — промърмори писарят. — Покритата порта беше от другата страна, нали?

И без да дочака отговор, потънал в собствените си мисли Корбет тръгна нататък. Спря и се обърна.

— Благодаря ти, че дойде, сър Луис, и съжалявам, че са те нападнали. Каза, че било на Фалмър Лейн. Не беше ли открито там тялото на клетата Елизабет? Чудя се дали не можем да идем с конете дотам?

— Ще дойда и аз — предложи сър Морис.

Корбет и Ранулф се сбогуваха с останалите и се върнаха обратно до покритата порта, където, увит в плаща си, конярят на сър Хю държеше конете им. Пребледнялото лице на Чансън беше въплъщение на истинското нещастие, кривогледството му личеше още повече.

— Сър Хю, премръзнал съм до кости.

— Да беше попял — подразни го Ранулф. — Щеше да накараш всички да се разбягат! — Потупа по рамото младия коняр и добави шеговито: — Заповед на краля. Всички сме премръзнали до кости, Чансън.

— Хубавичко разтрих конете — измърмори Чансън.

Корбет слушаше с половин ухо. Чансън мразеше да чака точно толкова, колкото Корбет мразеше пеенето му. Истинското му име беше друго. Постъпил беше на служба при Корбет като Болдок. Заради неприятния му глас, Ранулф му даде на шега прякора „Чансън“. Оттогава конярят твърдеше, че това е неговото име и не отговаряше на никое друго. Чансън беше не само добър коняр с дарба да се разбира с конете, но и умееше добре да хвърля ножове — и използваше това си умение да печели награди по панаирите.

— Можем ли вече да се връщаме в кръчмата, господарю? Задникът ми замръзва, пръстите на краката си изобщо не ги усещам!

Корбет хвана поводите и ги преметна на седлото. Проследи с поглед как сър Морис и Тресилиън, поставил ръка на рамото му, се отдалечават надолу към пътя, за да вземат конете си.

— Ранулф — нареди той, — вземи Чансън и идете да се постоплите в „Златното руно“.

— И да понаострим уши?

Корбет нахлузи качулката на главата си и присви очи.

— Да, искам да понаострите уши. Научете колкото можете повече.

Вдигна глава и загледа как другите си тръгват: Блайдскот — дебелият помощник-шериф, двамата свещеници и Бъргес.

— Какво се замисли, господарю?

— Не знам, Ранулф. Гърнето започва да къкри. Лятно време градчето е хубаво място, но сега…

Чу зад себе си някакъв шум и се обърна. По пътя към него вървеше старица и тежко се опираше на тояга. Наближи, вървеше прегърбена и с приведена глава. Корбет леко се отдръпна, като си мислеше, че просто ще се разминат, но тя спря и впери поглед в него. Тънки кичури мръсна посивяла коса се показваха около сбръчканото й лице. Предъвкваше с беззъбите си венци и избърса тънка струйка слюнка, процедила се от ъгълчето на устата й. Гледаше към Корбет с възпалените си очи, сякаш само с поглед можеше да разбере кой е и защо е тук.

— Добро утро, майко.

Ранулф се доближи. Развърза кесията си и взе монета, а жената я грабна.

— Ти ли си кралският писар?