Читать «Сянката на греха» онлайн - страница 26

— Коя е другата жертва? — попита Ранулф.

— Името й е Джоана — заяви Блайдскот. — Беше на годините на Елизабет. Бяха си дружки. Отивала по поръчка на майка си на пазара. Няколко души са я видели, говорили с нея, после тя изчезнала и накрая открили тялото й близо до Бракъм Миър.

Корбет отново потупа коларя по рамото и пусна в ръката му още една монета.

— Можеш да си вървиш, ако искаш. Върни се в църквата — рече му насърчително, — запали свещ за себе си и за Елизабет пред олтара на Дева Мария.

Коларят се размърда. Корбет се загледа в ръцете му. После изчака, докато вратата горе, в края на стълбите, се затвори след него.

— Отец Гримстоун, бяха ли тези две момичета порядъчни?

— Да, бяха от добри семейства. Е, кокетничеха и обичаха да се смеят, но идваха на църква. Главите им бяха пълни с мечти за любов и красиви рицари. И двете бяха винаги готови да танцуват, да се веселят, да си споделят шепнешком тайни. Даже — усмихна се на себе си свещеникът, — когато трябваше да слушат мен.

Корбет стана на крака и се протегна.

— И двете последни жертви — заяви той — са били открити на места, където обикновено не ходят. Подозирам, че са познавали убиеца си. Но какво би съблазнило една жена да иде на някакво безлюдно място?

— Пари — отвърна Ранулф.

— Искаш да кажеш, че са били леки момичета ли? — остро попита Бъргес.

— Не, сър, били са като теб и мен — искали са повече пари! Били са хубави селски моми, румени като ябълки — Ранулф побарабани с пръсти по дръжката на камата си. — Но са били бедни. Чу коларя. Да си купи панделка или украшенийце…

— И са били готови да продадат ласките си, така ли! — слабото, безцветно лице на курата почервеня, високо над скулите му избиха морави петна от ярост.

— Нямам намерение да оскърбявам паметта им — рече рязко Ранулф, — но те са били селски девойчета. Такива като тях спят в една стая с родителите си и братята си. Известно им е какво удоволствие дава любовния акт. Това не означава, че са били леки момичета. Да прости Бог на всички ни. Означава само, че не е било трудно да ги подмамят и излъжат.

— Не вярвам! — скочи на крака куратът.

— Така ли? — озъби му се Ранулф. — Свещеник си, нали? Предполага се, че познаваш хората си.

— Седни! Седни! — изправи се и отец Гримстоун, задърпа курата за расото. — Нашият гост — свещеникът малко иронично наблегна на думата „гост“ — казва истината.

— Какво всъщност искаш да кажеш, Ранулф? — попита Корбет.

— Господарю, говорим за две момичета от бедни семейства, главите им са били пълни с мечти и фантазии. Обикаляли са пазара, пазарували са всякакви продукти за семейството. После са минавали покрай изложените стоки на някой пътуващ търговец или покрай някоя сергия, пълна със сини и червени панделки, с различни накити — нали така става? За нас тия дрънкулки са дреболии, но за тях са по-ценни от кралски дарове. Защо убиецът да не ги е прилъгал с тези изкушения? Подарък без пари? Или пък само срещу целувка? Жертвата е била набелязана. Помолил е младото момиче, разбира се, да пази тайна и тогава е поставена и втората клопка — на някое усамотено и безлюдно място. Младото момиче си мисли „защо не?“, дотогава не е печелила пари толкова лесно и с толкова малко усилия и така отива на среща със собствената си смърт.