Читать «Сянката на греха» онлайн - страница 12

Присмехът изчезна от лицето на Риптън.

— Да не намекваш нещо?

Кралският наместник се огледа и вече съжаляваше за стореното. Беше изпил две кварти ейл в „Златното руно“ и знаеше, че Адела, слугинята в кръчмата, сега го гледа през прозореца. Беше видял „фустата на бракониера“, както наричаше Соръл, да се качва по стъпалата на кръста и на всеослушание се бе похвалил, че ще разбере какво мъкне тя в торбата си. Сега обаче пръстите му горяха, а в гърлото му се беше надигнала горчилка от изпития ейл.

— Знаеш какво имам предвид — спокойно додаде Соръл. — Нощта, в която беше убита вдовицата Уолмър. Мъжът ми Фъръл ми разказа какво е видял.

Риптън изсумтя през стиснатите си устни.

— Няма да се разправям с теб — подсмихна се той и наперено се отдалечи.

Соръл разтвори торбата си, погледна вътре и се ухили доволно. Три тлъсти фазана, които сама беше уловила и заклала. Кръчмарят Матю Алиът, съдържателят на „Златното руно“, щеше да й наброи добра сума за тях.

— Идват! — извика някакъв мъж.

Соръл скочи на крака. Трима конници нахлуха на пазара, тъкмо в мига, в който църковната камбана заби призивно за обедна молитва. На пръв поглед не изглеждаха като кралски пратеници: нямаше тръбач, нито пък някой носеше кралското знаме — бяха просто трима прегърбени на седлата мъже, с преметнати около раменете плащове, с качулки на главите, които почти скриваха лицата им. Соръл грабна торбата и започна да разблъсква навалицата, за да успее да си пробие път покрай сергиите. Стигна до входа на „Златното руно“ точно когато тримата новодошли бяха разседлали конете си и подаваха поводите на кръчмарския слуга. Като всички ездачи, идващи от дълъг път, те припряно разхлабваха плащовете си, разкършваха схванатите си от умора тела. Личеше, че най-дребният от тримата е коняр. Той носеше войнишки кожен елек, а лицето му беше приятно, въпреки едното кривогледо око. Високият червенокос мъж, слаб и жилав като хрътка, трябва да беше Ранулф-ат-Нюгейт.

Соръл се усмихна, щом погледът й падна върху сър Хю Корбет. Също висок, сър Хю беше мургав, с вързана на тила черна, леко прошарена коса. Носеше хубави дрехи: къс елек с бяла риза отдолу и тесни вълнени сини панталони. Ботушите му бяха от скъпа испанска кожа. Плащът му беше преметнат през едната ръка, а той припряно се опитваше да свали колана си с меча. Гледаше съсредоточено към „Златното руно“, сякаш се опитваше да запамети и най-малката подробност, а после обгърна с поглед пазара. Соръл, която обичаше да оприличава хората на животни или на птици, си помисли: Да, тъкмо ти си ловна хрътка — тъмен и бърз като стрела, ловецо на души. А може би си сокол? Да, хищна птица, която се издига нависоко, лети и се рее, а когато острият й поглед съзира плячката, само след миг я връхлита стремително като падащ от небето камък… Соръл чак потръпна от задоволство. Изглежда този мъж наистина щеше да разнищи всичко — до самия край. Не беше някакъв надут и нагизден царедворец, чиито стъпки се съпровождаха тържествено с тръба и с биене на барабан. Потаен човек, който се промъква като крадец в нощта, и малцина знаят кога, къде и какво върши, заключи Соръл.