Читать «Звънарят от Оксфорд» онлайн - страница 66

Корбет въздъхна и се заоглежда из библиотеката. Спомни си защо беше дошъл и потърси по рафтовете латински речник. Най-накрая го намери близо до писалището на библиотекаря. Извади го, седна и откри думата, но изстена разочаровано. „Passera“ беше едно от латинските наименования за врабче. Това ли се беше опитвал да напише Ашъм? Нима смъртта му беше свързана със самия „Спароу Хол“? Или може би мъртвият иконом просто си е драскал думи, сходни с името му? Корбет подпря брадичка върху ръцете си. Очите му попаднаха върху малката кутия с принадлежности, които сигурно беше използвал библиотекарят. Придърпа я и зарови из съдържанието й: парченце брокат, вероятно за бърсане на прах, пера, мастилница, пемза и малки копринени напръстници, които Ашъм сигурно беше използвал, за да обръща страниците. На една каменна полица до писалището Корбет зърна подвързан с кожа регистър. Взе го и го разтвори: в него беше записано кои книги са взети от библиотеката. Корбет потърси името на Ашъм, но срещу него нямаше нищо; навярно мъртвият библиотекар не е имал нужда да заема книги от стаята, в която постоянно е работел.

Писарят затвори регистъра, остави речника на мястото му и излезе от колежа.

Улицата беше претъпкана със студенти, които отиваха на последните лекции за деня. Корбет зърна Барнет: Пълничкият преподавател стоеше в началото на улицата и оживено разговаряше с просяка, когото писарят беше срещнал. Корбет отстъпи назад и видя как Барнет възнагради събеседника си с монета. Просякът направо подскочи от радост. Барнет се наведе и му прошепна нещо в ухото, мъжът кимна и се отдалечи в количката си. Корбет изчака преподавателят да прекоси улицата и препречи пътя му. Барнет не му обърна внимание, но писарят не отстъпи.

— Добре ли си, сър?

— Да, писарю.

— Изглеждаш ми смутен.

— Не обичам да ме шпионират.

— Мастър Барнет — Корбет разпери ръце, — видях те да вършиш само добри дела, да помагаш на бедните, да храниш гладните…

— Махни се от пътя ми! — отсече Барнет, блъсна го и отвори вратата на „Спароу Хол“.

Корбет не го последва, а се върна в стаята си в общежитието. Веднага щом отвори вратата, разбра, че някой е влизал в нея, макар че нищо не липсваше. Седна на масата. Беше гладен, но реши да изчака до вечерята. Знаеше, че Ранулф и Малтоут скоро ще се върнат. Извади перото и мастилницата и написа кратко писмо на Мейв. Разказа й за пристигането си в Оксфорд, колко се радва да се върне в града, където е учил като младеж, колко много са се променили и градът, и университетът. Перото му летеше по страницата с обичайните лъжи, които писарят използваше винаги, когато беше в опасност. Накрая написа няколко реда на Елинор с големи закръглени букви. Остави перото и затвори очи. По това време Мейв сигурно беше в кухнята и наглеждаше приготвянето на вечерята, или пък в кабинета си, където преглеждаше сметки или разговаряше с иконома. А Елинор? Навярно точно е станала от следобедния си сън. Чу шум в коридора навън. Отвори очи, бързо сгъна писмото и го запечата. На вратата се почука и Ранулф и Малтоут се появиха.