Читать «Звънарят от Оксфорд» онлайн - страница 64

— Прощавай, мастър Епълстън — усмихна се извинително Корбет. — Не исках да те уплаша.

Епълстън бързо затвори книгата и завъртя стола си, за да погледне писаря.

— Сър Хю, аз… Помните ли какво е казал Абелар?

— Боя се, че не.

— Че няма по-добро място, където да загубиш душата си, от книгата.

Корбет протегна ръка.

— В такъв случай, мастър Епълстън, мога ли да видя тази, в която така се беше вглъбил?

Епълстън въздъхна и му я подаде. Писарят я отвори; твърдите пергаментови страници пукаха, докато ги разгръщаше.

— Не е нужно да ме измъчваш — заяви Епълстън.

Корбет продължи да прелиства.

— Винаги съм се интересувал от теориите на дьо Монфор: „Quod omnes tangent ab omnibus approbatur“.

— Което засяга всички, трябва да бъде одобрено от всички — преведе Корбет. — И защо се интересуваш?

— Бих могъл да излъжа — отвърна Епълстън — и да кажа, че се интересувам от политически теории, но съм сигурен, че от шпионите си в съда или градските клюки вече знаеш истината. — Той стана и изправи рамене. — Епълстън е фамилното име на майка ми. Тя беше дъщеря на иконома на едно от именията на Монфор. Каза ми, че Великият граф се влюбил в нея. Аз съм техен син.

— И гордееш ли се с това? — попита Корбет. Той внимателно изучаваше откритото загоряло лице, бръчиците от смях покрай очите и се чудеше дали този мъж прилича на прочутия си баща. — Попитах те нещо.

— Разбира се — отвърна Епълстън и докосна раничката до ъгълчето на устата си. — Всеки ден се моля за спасението на бащината ми душа.

— Concedo — отвърна Корбет. — Той е бил велик човек, но същевременно и предател на своя крал.

— Voluntas Principis habet vigorem legis. — саркастично каза Епълстън.

— Не вярвам в това — отвърна писарят. — Това, че кралят иска нещо, не го прави закон. Аз не съм теоретик, мастър Епълстън, но познавам Писанието: човек не може да има двама господари и едно кралство не може да има двама крале.

— А ако дьо Монфор беше победил? — попита Епълстън.

— Ако дьо Монфор беше победил — отвърна Корбет, — и Камарата на общините и представителите на духовната и светската власт му бяха предложили Короната, тогава аз и хиляди други щяхме да се преклоним пред него. Онова, което ме притеснява, мастър Епълстън, не е Монфор, а Звънарят.

— Аз не съм предател — отвърна преподавателят, — макар да изучавам написаното от баща ми още от момче.

— И как така — попита писарят — член на семейството на Монфор е получил място в „Спароу Хол“? Колеж, основан от враг на Монфор?

— Защото всички познаваме чувството на вина.

Алфред Трипъм бе влязъл в библиотеката с малък фолиант под мишница.

— Идвам от лекции — обясни той. — Мастър Чърчли ми каза, че може би ще те намеря тук.

Корбет се поклони.

— Движиш се безшумно като котка, мастър Алфред.

Трипъм сви рамене.

— Любопитството винаги пристъпва тихо, сър Хю.

— Говореше за вина?

— О, да. — Трипъм остави книгата на масата. — За гузната съвест, сър Хю. — Той огледа библиотеката. — Някъде тук, между тези документи, има копие от завещанието на сър Хенри Браос, но аз съм твърде зает, за да го търся. — Трипъм седна на стола срещу Епълстън. — Както и да е, през последните години от живота си Браос изпадна в меланхолия. Често сънуваше онази последна битка при Ийвшъм и как рицарите на краля осквернили тялото на дьо Монфор. Браос смяташе, че трябва да изкупи греховете си. Поръча стотици литургии за душата на загиналия граф. Когато Лионард поиска да заеме този пост…