Читать «Звънарят от Оксфорд» онлайн - страница 61

— Глупаците се забавляваха — отвърна Корбет. — Родени са глупави и глупави ще си умрат.

— Няма ли да хапнем? — попита Малтоут.

— Не тук — отвърна Корбет. — Ранулф, върви с Малтоут. Обясни му какво стана и че трябва да бъде предпазлив. Идете на Търл Лейн, там е кръчмата „Сивата гъска“. Ще дойда при вас, след като си свърша работата в колежа.

Те слязоха по стълбата и излязоха на улицата. Една уличница с дебел пласт белило по лицето, който се беше напукал, премина покрай тях, разтърсвайки мръсните си, дрипави поли. В една ръка държеше червена перука, а в другата невестулка, завързана с панделка за китката й. Тя им се усмихна и разкри жълти, изпочупени зъби, но после се обърна и изсипа порой мръсни ругатни, когато едно куче изскочи от улицата и започна да ръмжи срещу животинчето й. Докато Ранулф и Малтоут й помагаха да го прогони, Корбет пресече и почука на вратата на „Спароу Хол“. Един прислужник му отвори. Писарят обясни целта на посещението си и мъжът го заведе на горния етаж до стаята на Чърчли. Мастър Ейлрик седеше на писалището си под отворения прозорец и се взираше в догарящата свещ. Когато Корбет влезе, той се изправи и прикри раздразнението си зад фалшива усмивка.

— Как гори огънят? — попита той, стискайки ръката на Корбет. — Защо восъкът изгаря по-бързо? Защо по-лесно се пали от дървото или желязото?

— Това зависи от свойствата му — отвърна Корбет.

— Да, но защо? — попита Чърчли и му предложи стол.

— Дойдох да те питам нещо, свързано с естествената история — рязко промени Корбет темата. — Мастър Ейлрик, ти си лекар, нали?

— Да, но повече изучавам природата — отвърна Чърчли и по тясното му лице се изписа подозрение.

— Но практикуваш тук медицина?

— Да.

— Имаш ли аптека? Място, където държиш билките и отварите си?

— Разбира се — беше сдържаният отговор. — Тук е, на този етаж, но е заключена.

— Ще говоря направо — бързо каза Корбет. — Ако искаше да отровиш някого, мастър Ейлрик — това е въпрос, а не обвинение, — не би купил отровата от някоя аптека в града, нали?

Чърчли поклати глава.

— Така биха могли да ме проследят — отвърна той. — Със сигурност ще ме запомнят. Купувам лекарства само от една аптека на Хог Лейн — обясни той — и всичките ми покупки са грижливо отбелязани.

— Никога ли не береш сам билки?

— В Оксфорд? — презрително изсумтя Чърчли. — На Крайстчърч Медоуз може и да намериш лайка, но аз съм зает човек, сър Хю. Не съм някоя старица, която броди цял ден из гората като крава.

— Именно — отвърна Корбет. — И същото се отнася за човека, който е убил Пасърел и Лангтън.

Чърчли се облегна на стола.

— Разбрах мисълта ти, сър Хю. Смяташ, че отровата е взета от аптеката тук. Но ако имаше такова нещо, аз щях да забележа. Отровите са в отделни съдове и точно измерени. Не че очакваме да ни изтровят, докато спим — продължи той, — но вещество като белия арсеник е много скъпо. Ела, ще ти покажа.

Той взе връзка ключове от куката на стената и поведе Корбет към една врата в коридора. Отключи я и двамата влязоха вътре. В стаята беше тъмно. Чърчли щракна с огнивото и запали шестте свещи в канделабъра върху малката маса. Въздухът беше напоен с най-различни миризми, някои приятни, други — не. Три от стените бяха покрити с рафтове. Върху всеки от тях имаше различни стъкленици и гърненца с внимателно обозначено съдържание. Отляво бяха билките — виолетки, мащерка, кресон, дори босилек, но отдясно Корбет разпозна силни отрови като буника и беладона. Чърчли свали едно глинено гърненце с похлупак. На етикета, залепен отстрани, пишеше „Бял арсеник“. Лекарят сложи меките ръкавици от еленова кожа, които лежаха на масата. Извади тапата и погледна съдържанието на съда на светлината на свещите. Корбет забеляза, че гърненцето беше разделено на мерки от половин унция.