Читать «Звънарят от Оксфорд» онлайн - страница 59

Корбет се загледа в петното от вино на отсрещната стена.

— Годрик може наистина да е видял нещо из горите край Оксфорд, ритуалите на вещерско сборище, което съществува в града. Знаем, че има някаква връзка със „Спароу Хол“ заради копчето, което е открито у последния труп. Не си представям някой от преподавателите да се занимава със сатанински обреди, но студентите, начело с Дейвид-ап-Томас, може да имат нещо общо с това.

— Мислиш ли, че Ап Томас може да е Звънарят? — попита Ранулф. — Все пак, студентите могат да скитат из Оксфорд през нощта. Дейвид-ап-Томас е бунтар по природа — би му доставило удоволствие да предизвика краля. — Той замълча. — Забрави ли Алис-ат-Боу и нейното сборище?

Корбет притвори очи. Минаха толкова години, помисли си той. Това беше първата задача, поверена му от канцлера Бърнел, унищожаването на сборище от вещици и предатели, които се събираха в църквата „Сейнт Мери ле Боу“ в Лондон. Корбет си спомни мургавото, красиво лице на Алис. Отвори очи.

— Никога няма да забравя — промълви той. — Понякога ми се струва, че съм успял, но после дочувам звук или усещам мирис… и спомените нахлуват внезапно. — Той събра писмените си принадлежности. — Трябва да отидем и в библиотеката. Да се опитаме да открием онова, което Ашъм е проучвал, макар че това може да се окаже непосилна задача: там има толкова много книги и ръкописи! Ще ни трябват дни, дори седмици, докато си играем на котка и мишка! — Корбет се изправи. — Време е да тръгваме към „Спароу Хол“.

Излязоха от стаята и тръгнаха надолу. Съдържателят ги чакаше с опърпано кожено вързопче в ръка.

— Сър Хю Корбет? — попита той.

— Да.

Той сложи вързопчето в ръцете на Корбет.

— Донесе го едно просяче. — Той посочи към вратата. — Зад него стоеше мъж с плащ и качулка. Детето каза да ти предам това.

Корбет сбръчка нос заради ужасната миризма и мръсното късче пергамент, на което беше надраскано името му. Излезе на улицата, зави по първата улица и разряза връвта, с която беше пристегнато вързопчето. После клекна и предпазливо изсипа съдържанието му на земята. Стомахът му се сви и той се задави при гледката на разкъсаните останки от гарван — тялото му беше разпрано от гърлото до краката и вътрешностите му висяха навън. Корбет изруга, подритна мъртвата птица и се върна на улицата.

Ранулф остана след него. Внимателно огледа птицата, а после и протритата кожа, в която беше увита.

— Остави я, Ранулф! — извика Корбет.

— Предупреждение, сър?

— Да — въздъхна Корбет. — Предупреждение.

Отправиха се към Броуд стрийт. Тълпата беше оредяла — отдавна минаваше обяд — камбаната беше била за обедната служба и кръчмите бяха пълни с хора, а търговците можеха да си починат за малко от трескавата си дейност. Корбет и Ранулф тръгнаха обратно към „Спароу Хол“. От време на време Ранулф се обръщаше и оглеждаше някоя тясна улица или хвърляше поглед към прозорците от двете страни на улицата, но не можа да открие преследвачи. Стигнаха до колежа; вратата на „Спароу Хол“ беше затворена, затова прекосиха улицата и завиха към двора на общежитието. Норис, подпомаган от няколко вратари, търкаляше големи бурета от една каруца, за да ги свалят през отворения капак в избата.