Читать «Звънарят от Оксфорд» онлайн - страница 48

— Не, не, мастър — прошепна Ранулф. — Заведи Малтоут в стаята ни. Аз искам да си поговоря с нашия приятел от Уелс.

— Но без неприятности! — предупреди го Корбет.

Ранулф се усмихна, промъкна се край него и прекоси трапезарията. Отметна плаща си, така че дългият нож на колана му да се вижда добре. Докато се приближаваше, един от събралите се започна да грачи. Намекваше за Льо Корбо, гарван — норманската дума, от която идваше името на Корбет. Ранулф сви рамене. Проби си път и извади собствените си фалшиви зарове. Без да сваля поглед от Ап Томас, той хвърли и заровете изтракаха върху масата.

— Две шестици!

Ап Томас хвърли своите, но успя да метне само тройка и четворка. Ранулф, чиито зарове бяха подправени от най-добрия измамник в Лондон, отново хвърли. Ап Томас нямаше друг избор, освен да го последва, но всеки път хвърляше по-малко от него. Ранулф въздъхна, взе заровете си и ги прибра в кесията си.

— Изгуби, уелсецо — каза той. — Но и никога не си имал шанс да спечелиш.

Ап Томас рязко се изправи и ръката му посегна към ножа. Ранулф се отдръпна и острието на камата му внезапно се оказа притиснато до гърлото на уелсеца.

— Сигурен съм — каза писарят, — че никой от твоите приятели няма да мръдне или ръката ми може да трепне. Но ти, сър, ако искаш, можеш да извадиш ножа си.

— Това беше само игра — каза уелсецът през зъби с вирната брадичка. — Мислех, че мамиш.

— Но сега разбираш, че си се излъгал.

— Разбира се — дрезгаво каза Ап Томас.

— Добре — усмихна се Ранулф. — Тогава следващия път, когато срещнеш господаря ми и той ти се усмихне, отвърни му със същото. И никакво грачене повече. Съгласни ли сте? — Той се огледа и от всички страни се дочу утвърдително мърморене. — Добре! — Ранулф прибра камата си, излезе от трапезарията и се изкачи по стълбите.

Малтоут вече беше в леглото и хъркаше като прасе. В съседната стая Корбет беше коленичил, прехвърляше броеницата със затворени очи и безмълвно шепнеше молитва.

— Лека нощ, господарю.

Корбет отвори очи и се усмихна.

— Лека нощ, Ранулф. Няма да говорим тук — добави той. — Бог вижда, че сигурно и стените имат уши. Ще оставим разговора за утре, след службата.

Ранулф се върна в собствената си стая. Увери се, че Малтоут е добре завит, отиде до прозореца и отвори капаците. Взря се през тесния прозорец към обсипаното със звезди небе. Радваше се, че отново е на кралска служба, далеч от Лейтън с неговите самотни поля и гори. Нещо повече, сега вратите пред него щяха да се отворят, а амбицията на Ранулф да се изкачи по стръмната, хлъзгава стълба на йерархията беше по-силна от всякога. Беше твърде горд, за да хленчи на Корбет и твърде благодарен, за да изостави господаря си и лейди Мейв и да си търси късмета.

Пристигането на краля в Лейтън беше променило всичко. Точно преди да си тръгне, когато Корбет беше зает с нещо друго, Едуард беше придърпал Ранулф настрана. Беше се усамотил с него в един далечен ъгъл, оповестявайки на висок глас, че иска да му разкаже някаква случка с един епископ, когото и двамата познавали. Щом се скриха от погледа на останалите в един тесен коридор, настроението на краля рязко се беше променило.