Читать «Звънарят от Оксфорд» онлайн - страница 34

— Да — съгласи се лейди Матилда. — Заради войната в Шотландия. Колко жалко! — Тя взе чашата си и се загледа в огъня. — Жалко, че Едуард е забравил брат ми и деня, в който той защити кралското знаме в Ийвшъм, денят, в който дьо Монфор беше разбит.

— Никой не го е забравил — тактично се обади Трипъм.

— Аз също — отвърна лейди Матилда. — Може би ако сметките на колежа бъдат прегледани по-внимателно…

— За какво намекваш? — Мършавият врат на Трипъм се изпъна, адамовата му ябълка заподскача.

Ранулф и Малтоут следяха разправията между домакините си. Притеснен, Корбет се загледа във врабчето, издълбано над мотото върху каменната полица над камината. Беше цитат от Евангелието, преведе го от латински: „… И тъй, не бойте се: от много врабчета вие сте по-ценни.“ Лейди Матилда сигурно беше забелязала разсейването му, защото въздъхна и направи знак на Трипъм, че тези въпроси ще трябва да почакат.

— Сър Хю, какво мислите за смъртта на Пасърел? Възможно ли е той да е бил Звънарят? — попита Трипъм. — Знам, че поведението на студентите беше непростимо, но… — Той направи гримаса. — Ашъм беше много обичан преподавател, по детски невинен. Преди да умре, е написал част от името на Пасърел върху парче пергамент.

— Много е изкусително — отвърна Корбет — да обявим Пасърел за Звънаря, да решим, че той е убил Ашъм, защото библиотекарят е разкрил истинската му самоличност и че Пасърел е бил убит за отмъщение. — Писарят остави чашата си на пода. — Ако това беше истина и можех да я докажа, кралят не би се занимавал повече със смъртта му. Щеше да обяви, че Звънарят е бил наказан, че справедливостта е възтържествувала и аз щях да напусна Оксфорд. — Корбет сви рамене. — Кой знае, може би дори бихме успели да изкараме Пасърел убиец на старите просяци, открити в горите край града.

— Но би ли могла логиката ви да е толкова погрешна? — прозвуча глас зад него.

Корбет се обърна, когато мастър Лионард Епълстън взе стол и дойде да седне при тях. Той се представи и се здрависа с Корбет и спътниците му.

— Добре ли владеете логиката? — попита писарят.

Откритото загоряло лице на Епълстън се разтвори в усмивка, очите му загледаха смутено. Той почеса раната в ъгълчето на устата си като ученик, който се чуди дали ще го похвалят или не.

— Лионард е преподавател по логика — обади се лейди Матилда. — Лекциите му са много посещавани.

— Чух какво каза — заяви Епълстън. — Ако горкият Пасърел бъде обявен за убиец, ще бъде много удобно; той ще бъде „fons et origo“ на всичките ни проблеми.

— Вярваш ли в това? — попита Корбет.

— Ако съществува проблем — каза Епълстън, усмихна се на Ранулф и му направи място, — съществува и разрешение.

— Да, вярно е — отвърна Корбет. — Но какво ще стане, ако проблемът е сложен, а разрешението му е толкова просто, че се чудиш дали изобщо проблем съществува.

— Какво искаш да кажеш? — попита Епълстън, поемайки чашата си от мастър Мот.

Корбет млъкна, за да събере мислите си.

— Мастър Епълстън, ти преподаваш ли за съществуването на Бога?

— Да, лекциите ми се основават на произведенията на Свети Тома Аквински.