Читать «Звънарят от Оксфорд» онлайн - страница 108

— А ако беше тръгнал по друга пътека?

— Щяхме да го изпуснем. Както знаеш, в гората Епинг може да се скрие цяла армия.

— Същото е и сега — отвърна Корбет. — Можем да използваме логика и дедукция, но най-много ще ни помогне късметът.

— Така ли, господарю? — Ранулф хвана халбата си с две ръце. — След няколко месеца ще дойде ноември и празникът на Вси Светии. Помня историята, която ми разказа за убийството в твоето село, когато си бил малък. Помисли за всички убити, за всички жертви на Звънаря, които викат за отмъщение.

Корбет мълчаливо вдигна халбата си.

— Какъв теолог си ти, Ранулф. Божията намеса е възможна, но Бог помага само на онези, които си помагат сами. Да разгледаме списъка на жертвите. — Корбет остави халбата си. — Копсейл е умрял в съня си, отровен или задушен като Епълстън.

— Ами Ашъм?

— Бил е достатъчно глупав, за да отвори капаците: сигурно изобщо не се е замислил.

— А Пасърел?

— Не знам защо е бил убит Пасърел, освен може би защото е бил близък приятел с Ашъм и Звънарят сигурно се е боял, че архиварят е споделил тревогите си с него.

— Ами Лангтън?

— Много е просто. Всички се бяхме събрали в библиотеката и чашите с вино стояха на масата, всеки е имал достъп до тях. Онова, което не мога да разбера, е как писмото от Звънаря до мен се е оказало в кесията на мъртвеца? — Корбет се загледа в едно пиле, което кълвеше трохи от пръстения под.

— Ами Епълстън? — попита Ранулф. — Онзи, който е затискал лицето му с възглавницата, трябва да е бил доста силен. — Ранулф извика на кръчмаря да напълни халбите им. — Но кой е бил той, господарю, и защо го е направил?

— Според Аристотел — отвърна Корбет, — човек се ражда добър. Това смущавало любимия ти философ Свети Августин: как може човекът, който е добър, защото така е създаден от Бога, да върши злини?

— И разрешил ли е проблема? — попита Ранулф.

— Да — той казва, че когато човек прегрешава, намалява доброто у себе си. Така че у злия все още има добро, но то е малко.

— И със Звънаря ли е така?

Корбет допи бирата си.

— Може би. Но стига с теориите, Ранулф. Нека поразмисля известно време.

Корбет стана и излезе на двора зад малката пивница. Седна на една пейка и се втренчи в малкия рибарник, сякаш се радваше на рибите. Ранулф го остави сам. След като допи ейла си, той се настани удобно в един ъгъл и поспа един час. Събуди го Корбет, който лекичко го риташе по ботуша.

— Готов съм.

Върнаха се в „Спароу Хол“, където Корбет потърси Трипъм.

— Мастър Алфред, ще ти бъда много благодарен, ако държиш под око колегата си Чърчли. Но първо трябва да поговоря с лейди Матилда.

Следван от още озадачения Ранулф, той се качи по стълбите. Един прислужник ги упъти към стаята на лейди Матилда в далечния край на коридора. Корбет почука на вратата.

— Влез!

Лейди Матилда седеше край огнището с бродерия в скута. Иглата й застина във въздуха. На едно столче срещу нея седеше мастър Мот. Корбет си каза, че с бледото си лице и наблюдателни очи той напомня на куче пазач.

— Сър Хю, с какво мога да ти помогна?