Читать «Звънарят от Оксфорд» онлайн - страница 107

— По-добре да вървим.

Ранулф го хвана за рамото.

— Господарю, какво има? — Той се усмихна. — Откри нещо, нали?

— Просто имам подозрения — намигна му Корбет. — Но никакви доказателства.

— Какво ще правим сега?

— Doucement, както казват французите — отвърна Корбет. — Спокойно, спокойно. Хайде, да се поразходим.

Излязоха от библиотеката. Докато обикаляха по стълбищата и коридорите на колежа, Корбет беше необичайно мълчалив. Близо до една задна врата Ранулф спря и посочи стъргало за обувки, зазидано в пода.

— Също като онова в църквата „Сейнт Майкъл“ — забеляза той.

— За чистене на обувки от кал — разсеяно отвърна Корбет.

— Според отшелницата Магдалена — обади се Ранулф — убиецът на Пасърел се препънал в онова, което е в черквата.

— Така ли? — попита бавно Корбет и се загледа в стъргалото. — Трябва да отидем там — замислено каза той.

После излезе навън, огледа прозорците, особено тези в задната част на колежа. Преди да тръгнат, откъсна червена роза, още мокра от утринната зора. Когато излязоха на вонящата улица, където Малтоут беше получил смъртоносната си рана, без да обръща внимание на любопитните погледи на войниците на Бълок, Корбет остави розата в една ниша на стената.

— Memento mori — каза той. — Ела, Ранулф, време е за молитва.

Излязоха на улицата и си запробиваха път през тълпите пътуващи търговци и продавачи към църквата „Сейнт Майкъл“.

— Ето го Данаил! — Гласът на отшелницата отекна в църквата. — Възмездието дойде, нали?

— Откъде знае? — прошепна Ранулф.

— Това е повече въпрос на вяра, отколкото на дедукция — отвърна Корбет. — Обзалагам се, че бедната жена се е молила всеки ден възмездието да се стовари върху „Спароу Хол“. Оксфорд е малка общност — навярно всички вече знаят за смъртта на Епълстън.

Корбет преви коляно пред олтара и отиде до страничната врата, откъдето беше влязъл убиецът на Пасърел. Клекна, за да огледа стъргалото. Намираше се точно до вратата, за да могат хората да остържат калта от обувките си, преди да влязат в църквата.

— Убиецът на Пасърел се спъна там — извика отшелницата. — Видях го да се промъква като престъпник в нощта, но тихо се носи Смъртта, безмълвният крадец на души.

Корбет не й обърна внимание. Излезе от църквата, без да слуша виковете й.

— Божията справедливост ще изпепели като мълния грешниците!

С Ранулф пресякоха улицата, завиха зад ъгъла и тръгнаха към малката пивница в съседство. Помещението не беше по-голямо от селска колиба, подът беше глинен, за маси служеха обърнати бурета. Въпреки това ейлът беше пенлив и силен.

— Е? — Ранулф остави халбата си. — Ще обикаляме ли Оксфорд или ще си седим тук и ще се гледаме един друг?

Корбет се усмихна.

— Мислех си за шанса, Ранулф, за жребия на съдбата. Да вземем голямата победа на Едуард над дьо Монфор при Ийвшъм — да, кралят е добър военачалник, но е имал и късмет. Или за онзи разбойник, когото обесихме в Лейтън, как се казваше?

— Бозо.

— Да, Бозо. Как го залови?

— Искаше да избяга — отвърна Ранулф, — но обърка пътеката. Не можеш да стигнеш далеч, когато затънеш в блатото.