Читать «Ловци на мамути» онлайн - страница 519

След един особено дълъг ден, когато бяха вечеряли късно, Айла бе измежду първите, който напуснаха огъня и се запътиха към шатрата. Беше отказала на изпълнената с жажда молба на Ранек да сподели постелята му, като му се усмихна и се извини с умората си от дългия целодневен преход, но като видя разочарованието му, изпита неприятно чувство. Въпреки това тя наистина беше уморена и неуверена в чувствата си. Преди да влезе в шатрата, зърна Джондалар близо до конете. Беше с гръб към нея и тя се загледа в него, неволно очарована от формите на тялото му, от начина, по който се движеше, от позата му. Толкова добре го познаваше, че си помисли, че би го познала само по сянката. Тогава забеляза, че и тялото и неволно бе реагирало на присъствието му. Задиша забързано, лицето и пламна, почувства, че той я привлича и тръгна към него.

„Няма смисъл — помисли си тя. — Ако отида при него, той просто ще се отдръпне, ще промърмори някакво извинение и ще отиде да потърси някой друг, с когото да си приказва.“ Айла влезе в шатрата, все още завладяна от чувствата, които той бе пробудил у нея и се пъхна в спалните си кожи.

Беше уморена, но сега вече не можеше да заспи, въртеше се и не можеше да се освободи от копнежа си по него. Какво ставаше с кея? Той нямаше вид на мъж, който я желае, защо би трябвало тя да го желае? Но тогава защо понякога той я гледаше така? Защо тогава в степите я пожела така силно? Сякаш толкова силно го привличаше, че не можеше да се сдържи. Тогава я осени една мисъл и тя се намръщи. Може би тя го привлича, както той нея, но той не иска да е така. Дали това е бил проблемът през цялото време?

Усети, че отново почервеня, но този път от огорчение. В този ред на мисли всичко като че ли заставаше на мястото си — това, че я отбягваше и стоеше настрана от нея. Дали беше така, защото той не желаеше да я желае? Когато си спомни всичките случаи, когато се беше опитвала да се доближи до него, да го заговори, да го разбере, а той през цялото време е искал да избегне срещите с нея, тя се почувства унижена. „Не ме иска — помисли си тя. — Поне не така, както Ранек. Когато бяхме в долината, Джондалар казваше, че ме обича, говореше, че ще ме вземе със себе си, но никога не ми предложи да се свържем. Никога не ми е казвал, че иска да сподели огнище с мен или че иска моите деца.“

Айла усети горещи сълзи в ъгълчетата на очите си. „Защо да ме е грижа за него, когато той никак не се интересува от мен?“ Тя подсмъркна и изтри очите си с опакото на ръцете си. „През цялото това време, когато съм мислила за него и съм го искала, той просто е искал да ме забрави.“