Читать «Краля демон» онлайн - страница 9

— Ще броя до пет — обяви той, без да сваля уличния си фасон. — После ще пронижа врата ти със стрела. Едно.

С ловко, яростно движение Баяр изхлузи през глава верижката и хвърли амулета на земята. Той издрънча леко.

— Хайде, опитай да го вземеш — подкани го маготворецът, наведен върху седлото си в очакване. — Предизвиквам те.

Хан погледна от Баяр към вещерската дрънкулка. Чудеше се дали да му повярва.

— Марш! Изчезвайте оттук! — нареди Жарава. — И най-добре намерете начин да изгасите пожара. В противен случай ви гарантирам, че кралицата няма да е особено доволна, независимо дали тя ви е заповядала да го запалите, или не.

За момент Баяр се вторачи в него с потрепващи от неизговорени думи устни. После дръпна поводите, обърна коня в другата посока и заби пети в ребрата му. Кон и ездач се устремиха надолу по склона, сякаш наистина гонеха пожара.

Аркеда извърна поглед от него и го насочи към Жарава, клатейки глава.

— Глупаци такива! Как ще го изгаси без амулета? — Обърна коня си и двамата магьосника последваха Баяр, макар и с не толкова стремглава скорост.

— Дано си счупи врата — промърмори Жарава, вперил поглед в тримата маготворци.

Хан въздъхна, отпусна тетивата на лъка си и го преметна през рамо.

— Какви бяха тези истории за долското ти име? Срещал ли си Баяр преди?

Жарава върна неизползваната стрела в колчана си.

— Че къде бих срещнал вещерняк?

— Защо каза онова за баща ти? — настоя Хан. — Откъде знае, че…

— Откъде да знам? — прекъсна го Жарава с яростна гримаса. — Забрави. Да вървим.

Очевидно не му се говореше по въпроса. Хубаво, помисли си Хан. Не му се полагаше да се оплаква. И той самият криеше доста тайни.

— Какво ще правим с тая чудесия? — Хан клекна и заоглежда предпазливо вещерската дрънкулка. Боеше се да я докосне. — Дали само ни баламосваше? — Вдигна поглед към Жарава, който го наблюдаваше от безопасно разстояние. — Така де, дали това нещо наистина им трябва, за да потушат пожара?

— Просто го остави тук. — Жарава видимо потрепери. — Да се махаме.

— Онзи вещерняк не искаше да ни го дава — замисли се Хан. — Сигурно е ценно. — Хан познаваше търговци на магически предмети във Вехтошарника. Беше работил с тях няколко пъти по времето, когато си изкарваше хляба на улицата. С подобна придобивка можеше да си плати наема за цяла година напред.

„Вече не си крадец.“ Ако си го повтаря достатъчно често, нищо чудно и да го повярва.

Как обаче да остави амулета на земята? В него имаше нещо злокобно, но и пленително. Излъчваше могъщество, както печка излъчва топлина в студен зимен ден. Стопляше предната страна на тялото му, а чувстваше другите си части студени.

Хан взе една пръчка и вдигна амулета за верижката. Той се залюля във въздуха, въртейки се хипнотично под слънчевата светлина — зелен полупрозрачен камък, умело инкрустиран в змия, увита около магьоснически жезъл. На върха на жезъла имаше лъскав заоблен диамант: през живота си не беше виждал по-голям — а очите на змията представляваха кървавочервени рубини.