Читать «Краля демон» онлайн - страница 238

Хан остави амулета и седна в леглото. Точно такива сънища не искаше да му се присънват никога.

Върба още я нямаше — несъмнено планираше бъдещето му с Авърил и Елена. Жарава спеше; Хан чуваше равномерното му дишане откъм далечния край на шатрата.

Чу нечии стъпки отвън. Първоначално реши, че Върба се прибира. Посетителят обаче се движеше предпазливо, на пресекулки и докато силуетът му се появи на входа, Хан вече държеше ножа си в ръка, макар и в сърцето му още да имаше надежда.

— Птица? — прошепна той. Сигурно се беше върнала, за да поговорят. Сигурно…

— Ти ли си там, момко? — попита приглушен глас. Гласът на Лушъс.

— Аз съм — отвърна Хан, отпусна се назад в леглото и пъхна ножа под възглавницата.

— Предположих, че още си буден. — Лушъс продължи да се тътри напред, опипвайки въздуха с бастуна си, накрая се натъкна на пейката и седна на ръба ѝ, до Хан.

— Какво искаш? — изломоти Хан. — Късно е.

— Сигурно имаш да мислиш за много неща.

— Може да се каже.

След дълга пауза Лушъс прошепна:

— Владееш голяма сила, момко. Усещам я. Напомняш ми на Алгер. — Пресегна се внимателно, сякаш очакваше да се опари, и докосна ръката на Хан.

— Не съм Алгер. — Хан изтръгна ръката си от неговата. Беше смятал стареца за свой приятел. Ала всичките му близки, включително Лушъс, бяха укривали съдбовната тайна от него.

— Оня амулет от младия Баяр още ли е у теб? — попита Лушъс. Опитваше се да говори небрежно, но ръцете му трепереха нервно в скута му. — Не е изгорял заедно с конюшнята, нали?

— У мен е — отвърна Хан. — Защо питаш?

— Просто трябва се научиш да го използваш.

— Не, трябва да го хвърля в някоя тресавищна яма. Откакто го взех, само неприятности имам.

— И да се отървеш от него, пак ще имаш неприятности — увери го Лушъс. — По-добре се възползвай от силата му, за да се пребориш с тях.

— Елена ще ми направи нов амулет — похвали се Хан. — Защо да не използвам него?

— Елена иска да контролира и теб като всички останали. Нахлузиш ли неин амулет около врата си, все едно си слагаш нашийник. Онзи, който си взел, ти принадлежи.

— Аха. И сигурно ще ме превърне в демон, както се е случило с Алгер Ватерлоу. Ще ме заблуди. — Хан умишлено подмамваше Лушъс. Само дето не знаеше защо.

В отговор Лушъс се изплю на земята.

— А и теб какво те интересува? — не се стърпя Хан. — Лорд Демонаи може и да не ми се нрави, но поне го разбирам. Ти какво печелиш от цялата работа?

— Алгер Ватерлоу ми беше приятел — обясни Лушъс. — В твоите вени тече неговата кръв. Не искам и теб да те предадат и да те убият като него.

С тези думи Лушъс стана и се завлачи към вратата.

Седмица по-късно Раиса ана’Мариана, принцесата-наследница на Превала, излезе от лагера Демонаи, яхнала новата си кобила, беше ѝ дала името Вихра. Носеше кафявозелената униформа на разузнавателния отряд на Кралската гвардия, а косата ѝ бе прибрана в скромна плитка. До нея яздеха Амон Бърн с вързан около врата офицерски шал и другите четвъртокурсници, тъй наречените Сиви вълци. Общо бяха деветима човека.

Вълците, стиснали дръжките на мечовете си, я бяха наобиколили като рояк самодоволни пчели и с бдителни погледи обхождаха шубрака, сякаш само тяхната сила бе достатъчна да предотвратят евентуална засада. Бяха им казали, че съпровождат дъщерята на превалски херцог и те приемаха ролята си доста сериозно. Раиса се надяваше да се поотпуснат, достигнеха ли Равнините.