Читать «Краля демон» онлайн - страница 237

Беше амулетът, който му бяха връчили на церемонията по преименуването — клановият танцьор, обграден от огньове.

Хан вдиша дълбоко, издиша и се съсредоточи върху амулета. Магията се вливаше в медальона през ръцете му, а огнените потоци под кожата му стихнаха до тънки струйки. След няколко минути вече се чувстваше поизцеден от енергията си и по-малко запалим.

— Благодаря ти — прошепна Хан и върна амулета на Жарава.

— Научих това-онова на принципа проба-грешка — обясни приятелят му. — Например как да събираш магията си в тези неща и да я съхраняваш за по-късно.

— Лошо ли е? — попита Хан. — Че източих моята магия в твоя амулет?

Жарава сви рамене.

— Нямам представа. От около година научавам как контролирам силата си, но не са ме обучавали истински. — Устните на Жарава се извиха в усмивка, първата, която Хан виждаше по лицето му от церемонията по преименуването. — Старейшините ще се окажат прави — много по-могъщ си от мен. Или просто си трупал магия още от бебе.

Хан изпитваше егоистично облекчение: ето, Жарава споделяше премеждието му; имаше с кого да пътува до Одънов брод; не му се налагаше сам да се бори с всичко това.

— Ще трябва да говориш с Елена за амулета ти — подсети го Жарава. — Тя ще направи специален за теб.

Но какъв? Дали Хан щеше да има дума по въпроса? Отново протегна ръце напред, наблюдавайки с изумление как малки пламъчета просветват по кожата му.

Тъничък звук, нечия рязка глътка въздух, го накара да вдигне поглед към сенките под дърветата. Там стоеше Птица, замръзнала на място, потресена. А зад нея стърчеше Рийд Демонаи. Красивите му черти бяха застинали в стремителна гримаса, сякаш току-що бе открил пепелянка в купчината дърва за огрев и обмисляше как да я умъртви.

Тогава Хан си спомни: заръча на Птица да го изчака, за да слязат до речния бряг след срещата със старейшините. А тя сигурно го беше видяла как се възпламенява и бе дочула разговора му с Жарава.

— Птица! — провикна се Хан и направи крачка към отдалечаващия се гръб на момичето. — Почакай!

Но Птица потъна безмълвно сред дърветата. Рийд го гледа още миг и я последва.

По късно същата нощ Хан лежеше на постелята си в Матриархската шатра. Сънят бягаше от него. Елена му даде малък амулет — язовец — който да използва, докато изработи друг, специално за него. Сега язовецът лежеше върху гърдите му, скрит под ризата, но Хан не му обръщаше особено внимание.

Вместо това мислеше за амулета със змията, увита около магьоснически жезъл, скътан под постелята му. Имаше чувството, че някой е стъкмил огън под нея и на която и страна да се обърнеше, все усещаше парещата му горещина. Накрая бръкна под дюшека и стисна медальона в ръката си. От тялото му бликна магия и се вля в метала, а Хан изпита блажено облекчение. Така ли щеше да е занапред? Постоянно ли щеше да изпуска магия и да търси къде да я скътва?

Непознати картини се премятаха в главата му: огньове, озаряващи бойно поле, стълкновение на войници, пропита с кръв земя. Красива ридаеща жена, протегнала ръце с вик на устни: „Алгер“. И болка, непоносима болка.