Читать «Империя на бури» онлайн - страница 2

Колко различно време, различен свят, когато по земите им още царяха музика и светлина, когато магията не бе започнала да се пробужда в нарастващата сянка на Ераван и демонските му войници. Чудеше се колко ли щеше да издържи Оринт след касапницата тук, в Юга. Дали Ераван щеше първо да унищожи лъскавия планински дворец на баща й, или да опожари кралската библиотека – сърцето и познанията на цяла епоха. А после и народа й.

– Има време до разсъмване – рече Гавин със заседнала в гърлото буца. – Достатъчно за бягство.

– Ще ни разкъсат на парчета, преди да сме се изнизали през проходите...

– Не ние. Ти. – Светлината от огъня играеше по смуглото му лице и го караше да изглежда като изсечено от камък. – Само ти.

– Няма да изоставя хората си. – Тя докосна с пръсти неговите. – Нито пък теб.

Гавин не промени изражението си.

– Няма как да избегнем утрешния ден и кръвопролитията, които ще донесе. Чу какво каза вестоносецът; знам, че ни подслушваше. В Аниел е касапница. Съюзниците ни от Севера ги няма вече. Армията на баща ти още е твърде далеч. Всички ще умрем, преди слънцето да е изгряло.

– Все някой ден ще умрем.

– Не. – Гавин стисна ръката й. – Аз ще умра. Онези хора под нас също ще умрат. Или от меч, или от времето. Но ти... – Погледът му отскочи към островърхите й уши, наследство от баща й. – Ти може да живееш векове. Хилядолетия. Не изхвърляй безсмъртието си на боклука заради една обречена битка.

– Предпочитам да загина утре, отколкото да живея хиляда години като страхливка.

Гавин пак впери очи в долината. Във войската си, последната отбранителна линия срещу ордата на Ераван.

– Включи се в редиците на баща си – изграчи той – и продължи борбата оттам.

Тя преглътна сухо.

– Няма смисъл.

Гавин бавно извърна очи към нея. И след всичките тези месеци, след всичкото това време, Елена най-сетне призна:

– Силите на баща ми чезнат. Вече му остават само десетилетия до края. С всеки изминал ден светлината на Мала гасне в него все повече и повече. Не е способен да надвие Ераван.

Такива бяха последните думи на баща й, когато Елена потегляше на тази обречена мисия преди няколко месеца. Слънцето ми залязва, дъще. Направи всичко по силите си твоето да продължи да изгрява.

Лицето на Гавин пребледня.

– И чак сега ми го казваш?

– Казвам ти го, Гавин, защото и за мен няма надежда, независимо дали ще избягам тази нощ, или ще се бия утре. Континентът ще падне в ръцете на Ераван.

Гавин се обърна към десетките палатки върху скалата. Приятелите му.

Нейните приятели.

– Никой няма да се измъкне жив утре – пророни той.

Като долови как пресекват думите му и зърна тъжния блясък в очите му, Елена отново протегна ръка към неговата. Никога – нито веднъж за всичките им съвместни приключения, за всички ужаси, които бяха преживели заедно, не го беше виждала да плаче.

– Ераван ще завладее тази земя и всички останали и ще господства над тях, докато свят светува – прошепна Гавин.

Войниците в лагера под тях се раздвижиха. Чуха се шепот, ругатни, плач. Елена проследи с поглед източника на внезапния им ужас – чак до другия край на долината.