Читать «Империя на бури» онлайн - страница 5
Сара Джанет Маас
ПЪРВА ЧАСТ
Носителката на огъня
1.
Всяка глътка въздух пареше гърлото на Елида Локан, докато куцукаше нагоре по един стръмен планински хълм.
Ронливата сива скала под килима от подгизнала шума на Оуквалдския лес правеше склона опасно хлъзгав, а великанските дъбове се издигаха толкова високо над нея, че нямаше как да се вкопчи в някой клон, ако залитнеше. Преглъщайки опасността от падане в името на скоростта, Елида прекрачи ръба на скалистото било и безмилостната болка в крака я принуди да се свлече на колене.
Гористи хълмове се стелеха във всяка посока, а дърветата им наподобяваха решетките на безкрайна клетка.
Седмици. Бяха минали седмици, откакто Манон Черноклюна и Тринайсетте я оставиха в тази гора и Водачката на Крилото й заповяда да върви на север. Да намери загубената си кралица, вече пораснала и могъща, и да открие Селена Сардотиен, която и да беше тя, за да изплати дълга си към Калтейн Ромпие.
Но дори седмици по-късно я измъчваха кошмари за онези последни моменти в Морат: как стражите опитаха да я завлекат в подземието, където да превърнат тялото й в развъдник на валгски изчадия, как Водачката на Крилото ги изкла до крак и как Калтейн Ромпие извади странния, тъмен камък, зашит в ръката й, и нареди на Елида да го занесе на Селена Сардотиен.
След това Калтейн преобрази Морат в димяща развалина.
Елида вдигна мръсна, почти разтреперана ръка до гърдите си и докосна твърдата издатинка в джоба на кожените дрехи за летене, които още носеше. Можеше да се закълне, че камъкът пулсираше слабо до кожата й, сякаш в унисон с препускащото й сърце.
Елида потрепери под воднистата слънчева светлина, процеждаща се през зелените корони на дърветата. Лятото тегнеше върху света и горещината ставаше толкова потискаща, че водата се беше превърнала в най-ценното нещо за нея.
Така беше още от самото начало – но сега целият й ден, целият й живот се въртеше около нея.
За щастие, Оуквалд гъмжеше от горски поточета, след като и последните планински снегове се бяха стекли от върховете. За нещастие обаче, Елида беше научила по трудния начин коя вода да не пие.
Три дни едва не умря от повръщане и треска, след като изгълта голяма доза от водата на едно застояло езеро. Три дни трепери толкова неудържимо, че очакваше костите й да се пропукат. Три дни рида тихо, отчаяна, че щеше да посрещне смъртта си сама в тази безкрайна гора и никой никога нямаше да разбере.
И през цялото това време камъчето в джоба до гърдите й пулсираше и туптеше. Можеше да се закълне, че в трескавите й сънища странният предмет й шепнеше, пееше й приспивни песни на езици, които не вярваше, че човешка уста е способна да произнесе.
Оттогава не се обаждаше, но още й беше чудно. Чудно й беше дали повечето хора не биха умрели от такава треска.
Дали носеше дар или проклятие на север. И дали тази Селена Сардотиен ще знае какво да стори с него.
