Читать «Империя на бури» онлайн - страница 19

И в какво се е провалила.

Манон остана с изпънат гръб, докато баба й прекосяваше широкия каменен мост със стъпки, заглушени от тътена на буйната река, далечния бумтеж на крила и металическия грохот на ковачниците, които работеха ден и нощ, за да въоръжат армията им. Щом баба й се доближи достатъчно, че да зърне бялото на очите й, Манон се поклони.

Скърцането на кожени дрехи й подсказа, че Тринайсетте са последвали примера й.

Като вдигна глава, Майка Черноклюна вече стоеше пред нея.

Смърт, жестока и коварна, дебнеше в опръсканите й със златисто ониксови очи.

– Води ме при херцога – нареди баба й вместо поздрав.

Манон усети как Тринайсетте се напрягат. Не заради думите на Върховната вещица, а заради сестринството й, което сега прииждаше зад нея. Истинска рядкост беше да я следват така отблизо и да я бранят.

Но тази цитадела принадлежеше на хората – и демоните. А и се очертаваше дълъг престой, може би дори постоянен, ако съдеха по факта, че баба й водеше със себе си красивата тъмнокоса млада вещица, която в момента топлеше леглото й. Майка Черноклюна не си бе позволила безразсъдството да остане без допълнителна защита. Макар и Тринайсетте да й подсигуряваха достатъчна безопасност. Или поне би трябвало.

Манон едва се сдържа да не извади железните си нокти, като си представи каква заплаха можеше да ги дебне.

Вместо това се поклони отново и се обърна към високите отворени порти на Морат. Тринайсетте сториха на двете им с Майка Черноклюна път, сетне редиците им пак се затвориха като смъртоносна завеса. Не биваше да поемат никакви рискове, не и когато ставаше дума за наследницата и Върховната вещица.

С почти беззвучни стъпки Манон поведе баба си през тъмните коридори на крепостта. Тринайсетте и сестринството на матроната ги следваха неотлъчно. Слугите ги нямаше – или защото наблюдаваха скришом отнякъде, или защото се бяха разбягали, следвайки повелята на човешките си инстинкти.

Докато се изкачваха по първото от многото вити стълбища към съвещателната зала на херцога, Майка Черноклюна проговори:

– Имаш ли да докладваш нещо?

– Не, бабо.

Манон потисна импулса си да надникне към вещицата, към прошарената й със сребристо тъмна коса, към бледото лице, прорязано от древна омраза, към ръждясалите, вечно извадени на показ зъби.

Към лицето на Върховната вещица, която бе белязала Втората й, която бе хвърлила мъртвородената дъщеря на Астерин в огъня, отричайки й правото да я прегърне поне веднъж. Която след това бе пребила Втората й и я бе запратила на сигурна смърт в снеговете, а нея самата бе заслепявала с лъжлива история почти век.

Манон се питаше какви ли мисли препускат из главата на Астерин сега. Какво се въртеше в главите на Сорел и Веста, които бяха намерили Астерин в снега. И й бяха помогнали.