Читать «В капана на времето» онлайн - страница 282

Той се беше изправил пред един от конярите — по-голямо, намусено и широкоплещесто момче.

— Затваряй си устата, тъпа жаба такава — тъкмо казваше конярят. — Не разбираш какви ги плещиш!

— Аз знам по-добре от теб — прасе такова! — Фъргъс пъхна пръсти в ноздрите си, вирна носа си нагоре, после затанцува и загрухтя.

Момчето, което наистина имаше вирнат хобот, не губи време в спорове, ами налетя със стиснати юмруци и замахна. До секунди вече се търкаляха по калната земя, пищяха като котки и си късаха дрехите.

Докато се чудех дали да се намеся, конярят се претърколи върху Фъргъс, хвана го за врата с две ръце и започна да блъска главата му в земята. От една страна, смятах, че Фъргъс вероятно си е изпросил подобно внимание. От друга, видях, че лицето му става тъмночервено и не ми се щеше да си отиде без време. След още малко колебания аз се приближих до тях.

Конярят беше яхнал Фъргъс и го душеше, задникът му беше точно пред краката ми. Аз го изритах точно в шефа на панталоните. Той изгуби равновесие и се катурна с вик върху жертвата си. Претърколи се настрани и се изправи със стиснати юмруци, но ме видя и избяга.

— Какви ги вършиш? — Издърпах Фъргъс, който се давеше и плюеше. Започнах да изтупвам дрехите му и почистих по-големите буци кал.

— Виж се! — казах обвинително. — Скъсал си не само ризата си, но и панталоните. Трябва да помолим Берта да ги зашие. — Обърнах го и подръпнах скъсания плат. Конярят явно го беше хванал за колана на панталоните и ги беше съдрал по страничния шев. Твърдият плат висеше на слабите му хълбоци и оголваше едното бедро.

Внезапно замълчах и се вгледах смаяна. Не гледах голото дупе, а малкият червен белег, който го украсяваше. Беше с размера на монета от половин пени и бе тъмночервен, с цвета на скорошно изгаряне. Докоснах го и Фъргъс подскочи уплашен. Ръбовете на белега бяха изпъкнали; онова, което го бе оставило, беше потънало в плътта. Аз сграбчих момчето за ръката, за да не избяга, и се наведох да огледам.

Белегът беше овален и в него имаше неясни форми, вероятно букви.

— Кой ти направи това, Фъргъс? — Гласът ми прозвуча странно дори в собствените ми уши; неестествено спокоен и студен.

— Нищо ми няма, мадам; одрах се, като скачах от оградата. Просто треска. — Големите черни очи се стрелкаха напред-назад, търсеха убежище.

— Това не е треска. Знам какво е, Фъргъс. Но искам да разбера кой го направи. — Бях виждала вече нещо подобно, но този беше скорошен, макар и леко заздравял. И все пак не можех да го сбъркам.

Той разбра, че няма да се откажа, и спря да се бори. Облиза устни, поколеба се, после раменете му увиснаха и аз разбрах, че се е предал.

— Беше… един англичанин, милейди. С пръстен.

— Кога?

— Преди много време, мадам! През май.

Поех дълбоко дъх, пресмятах. Три месеца. Преди три месеца Джейми беше излязъл от вкъщи, за да отиде в бардака заради калфата от склада. В компанията на Фъргъс. Преди три месеца Джейми беше срещнал Джак Рандал в публичния дом на мадам Елиз и бе видял нещо, което го накара да забрави всякакви обещания и да обяви дуел на Джак Рандал. Преди три месеца той си тръгна — и не се върна.