Читать «В капана на времето» онлайн - страница 281

Кралят кимна, аз взех чашата и се обърнах механично към графа. Той беше може би на пет-шест крачки от мен. Направих първата стъпка, после още една, коленете ми трепереха силно като в малкия будоар на краля.

Бялата дама вижда истинската същност на човека. Дали? Дали наистина знаех нещо за тях, за Раймон или за графа?

Можех ли да предотвратя това? По-късно си задавах този въпрос стотици, хиляди пъти. Можех ли да постъпя иначе?

Спомних си мисълта, която прекоси ума ми при първата ми среща с Чарлс Стюарт; колко удобно щеше да е за всички, ако вземе че умре. Но не можеш да убиеш човек заради убежденията му, дори ако тези убеждения означават смъртта на невинни, нали?

Не знаех. Не знаех дали графът е виновен, не знаех дали Раймон е невинен. Не знаех и дали преследването на благородна кауза оправдава неблагородни методи. Не знаех колко струва нечий живот — или хиляда. Не знаех истинската цена на отмъщението.

Но знаех, че чашата, която държа в ръцете си, е смърт. Белият кристал на шията ми напомняше за отровата. Не бях видяла Раймон да слага нищо вътре, никой не го видя, но нямаше нужда да потапям кристала в кървавочервената течност, за да разбера какво съдържа сега.

Графът прочете това по лицето ми. Бялата дама не може да лъже. Поколеба се, вгледан в кипящата чаша.

— Пийте, мосю — каза кралят. Тъмните очи отново бяха притворени, не издаваха нищо. — Или ви е страх?

Графът може да имаше хиляди недостатъци, но страхът не беше сред тях. Лицето му бе спокойно и бледо, когато срещна погледа на краля и леко се усмихна.

— Не, Ваше Величество.

Взе чашата от ръцете ми и я изпи, втренчен в лицето ми. Очите му се взираха в мен дори когато се изцъклиха от знанието за идващата смърт. Бялата дама може да обърне душата ти към доброто или да я унищожи.

Графът се строполи на пода, загърчи се и от закачулените зрители се надигна цял хор викове и писъци. Петите му удариха безшумно по покрития с под килим; тялото му се изви и се отпусна безжизнено. Змията, вече много недоволна, се освободи от гънките на белия сатен и се шмугна да търси убежище в краката на Луи.

Настана истински ад.

28

ПРИШЕСТВИЕ НА СВЕТЛИНАТА

Върнах се от Париж в къщата на Луиз във Фонтенбло. Не исках да ходя на Рю Тремулин — или някъде другаде, където можеше да срещна Джейми. Той нямаше време; трябваше да тръгне за Испания веднага, иначе рискуваше планът му да се провали.

Луиз, както винаги добра приятелка, ми прости бягството и — трябва да ѝ се признае — не ме попита къде съм била, нито какво съм правила там. Аз също не говорех много. Стоях си в стаята, хапвах по малко и се взирах в гипсовите орнаменти по тавана. Нуждата да отида в Париж ме беше стимулирала за известно време, но сега нямаше какво да правя. Без посока, аз пак започнах да се рея безцелно.

Все пак понякога полагах усилия. Подтиквана от Луиз, слизах на вечери или пиех чай с някой гостуващ приятел. Опитвах се да обръщам внимание на Фъргъс, единствения човек на света, към когото все още изпитвах някаква отговорност.

Затова, когато чух гласът му да се издига от другата страна на една пристройка, докато прилежно се разхождах следобед, аз се почувствах длъжна да проверя какво става.