Читать «В капана на времето» онлайн - страница 2

Отиде до една от масите и взе малка порцеланова чинийка. Беше пълна с метални правоъгълничета; оловни „габерлунджи”, значки, издавани от енориите на просяците през осемнайсети век като вид лиценз. До лампата имаше колекция от глинени бутилки, а до тях — посребрен овнешки рог за енфие. Запита се дали да ги даде в някой музей. Къщата беше изпълнена с артефакти от якобитите; Преподобният беше любител историк, а осемнайсети век бе любимото му ловно поле.

Пръстите му сами посегнаха да погалят рога и проследиха черните линии на гравираните надписи — имената и датите на дякони и ковчежници на Задругата на шивачите от Кенънгейт, Единбург, 1726 г. Вероятно трябваше да запази някои от по-ценните притежания на Преподобния… Отдръпна се, като клатеше решително глава.

— Безполезно е, това е път към лудостта — рече на глас. Започне ли да пази това-онова, накрая ще остави всичко и ще заживее в огромната къща, обграден от поколения боклуци.

— Освен това си говориш сам — промърмори.

Мисълта за поколенията боклуци му напомни за гаража и той се умърлуши още повече. Преподобният всъщност беше негов прачичо и го беше осиновил на петгодишна възраст, след като родителите му загинаха във Втората световна война; майка му в Блица, а баща му в черните води на Ламанша. Воден от своите инстинкти за съхранение, Преподобният бе запазил всичките им вещи, които бяха запечатани в сандъци и кашони в дъното на гаража. Роджър знаеше със сигурност, че през последните двайсет години никой не ги е отварял.

Той изпусна старозаветен стон при мисълта, че ще трябва да рови из вещите на родителите си.

— О, боже! — добави на глас. — Всичко друго, но не и това!

Макар че това не беше точно молитва, в този миг, сякаш в отговор, на входната врата се позвъни и Роджър прехапа стреснато език.

Вратата на имението имаше склонността да заяжда във влажно време, което означаваше, че заяждаше през повечето време. Роджър я отвори с протяжно скърцане и видя на прага една жена.

— Какво обичате?

Тя беше средна на ръст и много красива. Първото му впечатление бе за фини кости и бял лен, увенчан с гъсти кестеняви къдрици, полуукротени в нещо като кок. А насред всичко това — най-необикновените светли очи с цвета на отлежало шери.

Очите ѝ плъзнаха от гуменките до лицето му на трийсетина сантиметра над нея. Кривата ѝ усмивка стана малко по-широка.

— Не обичам да започвам разговорите с клише — каза тя, — но много сте пораснал, млади Роджър!

Роджър усети, че се изчервява. Жената се засмя и му подаде ръка.

— Вие сте Роджър, нали? Аз съм Клеър Рандал; стара приятелка на Преподобния. Но не съм ви виждала от петгодишен.

— Ами… казвате, че сте приятелка на баща ми? Значи вече знаете…

Усмивката изчезна, заменена от опечалено изражение.