Читать «В капана на времето» онлайн - страница 6

По време на опустошението след погрома в Калоден много планинци бяха емигрирали към Новия свят; други бяха напуснали долините и равнините към големите градове в търсене на храна и работа. Малцина бяха останали, упорито вкопчени в земята и традициите си.

— От това ще се получи интересна статия — изрече на глас мислите си Роджър. — Да се проследи съдбата на няколко души, да се провери какво се е случило с тях. Няма да е толкова интригуващо, ако всички са умрели при Калоден, но има вероятност неколцина да са оцелели. — Той щеше да се зарадва на този проект като приятно разсейване дори да не беше по молба на Клеър Рандал.

— Да, мисля, че мога да ви помогна — каза Роджър и беше възнаграден от нея с топла усмивка.

— Наистина ли? Това е чудесно!

— Удоволствието е мое — отвърна той. Сгъна листите и ги остави на масата. — Ще започна работа веднага, но първо ми кажете как мина пътуването от Лондон?

Разговорът се насочи към общи теми и дамите Рандал го угощаваха с истории за трансатлантическото си пътуване и за пътя от Лондон. Вниманието на Роджър леко се отклоняваше, защото вече беше започнал да планира изследването за този проект. Чувстваше известна вина, че го пое; наистина не биваше да губи време. От друга страна, въпросът беше интересен. И вероятно щеше да успее да комбинира изследването с част от необходимото разчистване на материалите на Преподобния; със сигурност знаеше, че в гаража има четиридесет и осем кашона с надписи „якобити” и „разни”. Дори само от мисълта за тях му прималяваше.

Откъсна с усилие мислите си от гаража и установи, че разговорът внезапно е променил темата си.

— Друидите ли? — попита замаян. Вгледа се подозрително в чашата си, за да се увери, че наистина е добавил газирана вода.

— Не сте ли чували за тях? — Клеър изглеждаше леко разочарована. — Баща ви — Преподобният — знаеше за тях, макар и само неофициално. Вероятно е преценил, че не си струва да ви казва. Смяташе го за нещо като шега.

Роджър се почеса по главата и разроши гъстата си черна коса.

— Не, наистина не си спомням. Но вие сте права, вероятно е сметнал, че не е важно.

— Е, и аз не съм сигурна. — Тя кръстоса крака. Лъч слънчева светлина засия по чорапа ѝ и открои деликатната дълга кост отдолу.

— Когато бях тук за последно с Франк — Господи, беше преди двайсет и три години! — Преподобният му каза, че има местна група от… е, сигурно бихте ги нарекли съвременни друиди. Нямах представа доколко автентични са; повечето вероятно не особено. — Бриана се беше навела напред с интерес и стискаше с две ръце забравената чаша с уиски.

— Преподобният не би могъл да признае официално за съществуването им — езичество и тем подобни, сещате се, — но неговата икономка, госпожа Греъм беше свързана с тази група и от време на време той бе в течение на делата им и осведомяваше Франк кога ще има церемония призори на Белтейн — Майския празник.

Роджър кимна, опитваше се да смели идеята, че старата госпожа Греъм, тази изключително порядъчна особа, е била замесена в езически ритуали и танци в каменни кръгове призори. Единственото, което си спомняше за друидските церемонии, включваше изгаряне на жертви в ракитени клетки, което също изглеждаше невероятно поведение за една презвитерианка в напреднала възраст.