Читать «Оцеляват само силните» онлайн - страница 11

— Имаш право. По-късно ще си поблъскам главата над този проблем. Предлагам да отидем на местопрестъплението — дърветата са лишени от чувства и няма да ни създават проблеми.

4.

Пътуването до резервата ни отне трийсетина минути. Завихме вдясно от Сънсет и преминахме през кръстовището на Брентууд и Пасифик Палисейдс. Липсваха крайпътни табели, насочващи към парка.

След като минахме по тясна уличка, от двете страни на която се издигаха неголеми къщи, се озовахме в засенчен от храсти черен път, който все повече се стесняваше.

Стоманената, боядисана в мръсножълто врата беше затворена с резе, но не бе заключена. Първата табела, която се изпречи пред погледа ни, беше оранжева и на нея бе написано работното време на резервата. До отварянето оставаше още час. Слязох от колата, освободих резето, отново седнах до Майло и продължихме по тясно асфалтово шосе, обградено от шубраци. Храстите бяха заменени от елхи, кедри, кипариси и чинари. Дърветата бяха засадени толкова нагъсто, че образуваха тъмнозелени, почти черни стени, върху които не се открояваха отделни клони. Всеки можеше да се скрие зад тези непристъпни стени.

Пътят ни изведе на елипсовидна поляна. Паркингът беше разчертан с избледнели бели линии и Майло спря колата на обозначеното място, макар да нямаше други автомобили. Прекосихме полянката и се приближихме до двете поставени една върху друга табели, бележещи началото на пътека, която навлизаше между дърветата. Тръгнахме по терасирана пътека, която плавно се спускаше надолу. Нагъсто засадените дървета хвърляха тъмни сенки, които почти скриваха пътечката. Вървяхме бързо и мълчаливо. Опитвах се мислено да възпроизведа случилото се, а по изражението на Майло отгатнах, че и той прави същото. Най-накрая спряхме на полянка, която не се отличаваше с нищо особено. Всъщност дори не беше полянка, а малко пространство между гигантски борове със сивкави, набраздени стволове, напомнящи колони на древногръцки храм. Имах усещането, че се намирам в помещение на открито.

В гробница.

— Може би убиецът си е представял това място като камера на смъртта… — продумах, ала Майло не ми отговори.

Огледах се и наострих уши. Попитах приятеля си къде са страничните пътища, през които може да се проникне в резервата. Той посочи с пръст зад себе си:

— Гората свършва на около триста метра оттук, макар да не виждаш нищо. Отвъд се простира обширно поле, следват шосета, някои от които имат връзка с магистралите, но повечето не водят наникъде. Вчера цял ден кръстосвах из местността — с кола или пеш — но не се натъкнах на нищо.

Втренчих се към мястото, което ми бе посочил, но изобщо не личеше, че само на триста метра има просека.

— Какво направиха с трупа? — попитах.

— Погребаха момичето в Израел. Родители придружиха ковчега с останките до Израел, където останаха около две седмици, сетне се върнаха в Щатите.

— Еврейските погребални ритуали продължават една седмица.

Майло учудено повдигна вежди.

Почувствах се длъжен да поясня:

— Навремето съм работил в отделението за болни от рак.