Читать «Тъмна дарба» онлайн - страница 20

Включваха го поради всевъзможни причини, понякога за дребни неща като например, че някое от децата е използвало неволно свръхестествената си способност, или за потушаването на размирици, възникнали в колибите. И в двата случая насочваха шума директно към сградата, в която се намираха провинените. Щом го бяха използвали върху целия лагер посредством високоговорителите, значи, положението наистина беше излязло извън контрол. Явно са се притеснили, че е лумнала искра, способна да разпали всички ни.

Този път доктор Бегби освободи китките и глезените ми без капка колебание. Мократа кърпа, с която бе почиствала лицето ми, висеше върху страничната

решетка. Бялата й материя беше пропита с яркочервени петна.

Вдигнах ръка и докоснах устата си, бузите си, носа си. Когато погледнах пръстите си, почти не се изненадах да видя, че са покрити с тъмна кръв. Беше засъхнала между ноздрите и устните ми, сякаш някой ме беше фраснал право в носа.

Опитах да се поизправя и веднага установих колко лошо хрумване беше това. Гърдите ми изкрещяха от болка и отново се проснах по гръб, без дори да усетя кога съм паднала назад. Доктор Бегби се спусна към мен и повдигна металното легло до изправено положение.

- Имаш натъртени ребра - обясни ми тя.

Понечих да вдишам дълбоко, но гърдите ми бяха толкова стегнати, че успях да си поема само отсечена глътчица въздух. Явно докторката не беше забелязала, защото продължаваше да ме гледа милостиво и след малко попита:

- Може ли да ти задам няколко въпроса?

Фактът, че искаше разрешението ми, беше чудо сам по себе си. Огледах лицето й в търсене на омразата, заровена под приветливото й отношение, на страха в угрижените й очи, на отвращението, впримчено в ъгълчето на усмивката й. Но не намерих нищо. Дори раздразнение.

Някакво нещастно хлапе започна да повръща в отделението отдясно; виждах тъмния му силует като сянка върху бялата завеса.

Никой не седеше до него, никой не държеше неговата ръка. Бяха само той и купата му с повръщано. А аз лежах тук с препускащо от страх сърце, че вълшебната принцеса до леглото ми ще заповяда да ме убият като бясно куче. Но тя не знаеше на какво бях способна - нямаше как да знае.

Държиш се параноично - смъмрих сама себе си. - Вземи се в ръце.

Доктор Бегби извади химикалка от чорлавия си кок.

- Руби, спомняш ли си, когато включиха усмирителната сирена, да си падала напред по лице?

- Не - отвърнах аз. - Вече бях... на земята. - Не знаех доколко можех да й споделя. Усмивката на лицето й се уголеми и долових леко... самодоволство в нея.

- Винаги когато задействат сирената ли изпитваш такава болка и кървиш толкова?

Внезапно болката в гърдите ми загуби всякаква връзка с наранените ми ребра.

- Ще приема отговора ти за отрицателен... - Не виждах какво пише, а само, че ръката и химикалката й хвърчаха по хартията, драскайки така, сякаш животът й зависеше от това.

Белият шум винаги ми се беше отразявал по-тежко, отколкото на останалите момичета от колибата ми. Но никога преди не бях кървяла.