Читать «Тъмна дарба» онлайн - страница 18

Гласът й едва надвишаваше шепот, но яростта в него ме караше да си мисля, че или ще ми се разкрещи, или ще избухне в истерични сълзи. Сведох поглед към ръцете й, които дърпаха нервно краищата на късите й панталони; движеха се толкова бързо, че за малко да пропусна яркочервените белези около китките й.

- Сам... Саманта...

- Искам... - Тя преглътна сухо. Първите сълзи се заплетоха в миглите й, но не се търкулнаха надолу. - Искам да остана сама. Поне за малко.

Не биваше да протягам ръка към нея, не и под влиянието на треската и умората. Не и докато се мразех до мозъка на костите. Но си помислих, че ако можех да й кажа истината, да й обясня, нямаше да ме гледа по онзи начин. Щеше да разбере, че от всичко - от абсолютно всичко - най-малко исках да страда заради мен. Тя беше единствената ми опора тук.

Но в мига, в който пръстите ми докоснаха рамото й, светът пропадна под краката ми. Усетих как по краищата на косата ми руква огън и я прогаря чак до черепа ми. Треската, която уж бях преодоляла, внезапно оцвети всичко пред очите ми в размито сиво.

Виждах празното лице на Сам, но нея вече я нямаше, беше заменена от нажежени до бяло чужди спомени - бяла училищна дъска, изпълнена с математически задачи, голдън ретривър, копаещ дупки в нечий двор, светът се издига и пропада през погледа на някого в люлка, нечии ръце изкореняват зеленчуците в градината, лицето ми е притиснато към задната тухлена стена на столовата и поредният юмрук лети към мен - безмилостна атака от всички страни, насечена като от светкавица на фотоапарат.

А когато най-сетне се върнах в реалността, двете още стояхме една срещу друга. За секунда ми се стори, че виждам собственото си ужасено лице, отразяващо се в тъмните й, лъскави очи. Сам обаче не гледаше в мен; като че ли не гледаше в нищо, освен в прашинките, хвъркащи лениво из въздуха от дясната ми страна. Познавах това празно изражение.

Бях го зървала върху лицето на майка ми още преди години.

- Нова ли си тук? - попита тя с внезапно отбранителен, уплашен тон. Очите й отскочиха от лицето ми към мършавите ми колене и обратно. Вдиша рязко, сякаш излизаше да си поеме въздух след дълъг престой в тъмни води. - Имаш ли си име поне?

- Руби - прошепнах аз. И това беше последната дума, която изрекох в продължение на почти цяла година.

Четвърта глава

Събудих се от допира със студена вода и угрижен женски глас.

- Добре си - уверяваше ме жената. - Всичко е наред. - Не знам кого си мислеше, че заблуждава с милите си думички, но аз определено не й се връзвах.

Позволих й да докосне лицето ми с мократа кърпа отново; топлината на тялото й ми действаше успокояващо. Ухаеше на розмарин и сладки спомени. За миг, само за миг ръката й докачи моята и едва го понесох.

Не си бях у дома и тази жена не беше майка ми. Задъхах се в стремежа си да задържа всичко в себе си. Не биваше да плача, не и пред нея, нито пък пред другите хора в стаята. Не биваше да им доставям това удоволствие.

- Още ли те боли?

Единствената причина да отворя очи беше, че тя вдигна клепачите ми с пръсти. После насочи тънък лъч ярка светлина първо в едното, след това и в другото ми око. Понечих да изпъна ръце, за да блокирам светлината, но установих, че са ги обездвижили с лепящи ленти. Нямаше смисъл да се съпротивлявам.