Читать «Тъмна дарба» онлайн - страница 21

Доктор Бегби си тананикаше нещо, докато пишеше, май беше песен на Rolling Stones.

Тя е с управниците на лагера, напомних си. Една от тях е.

Но... в друг свят може и да не беше. Независимо от лекарското облекло доктор Бегби не изглеждаше много по-възрастна от мен. Имаше младежко лице, което навярно й носеше само затруднения във външния свят.

Винаги съм смятала хората, родени преди Изродското поколение, за големи щастливци. Живели са без страх от онова, което е можело да им се случи, прекосят ли границата между детството и юношеството. Доколкото знам, когато гоненията започнаха, децата над тринайсетгодишна възраст отърваха кожите -прескочиха Изродските лагери на игралната дъска на живота и продължиха направо към Нормаландия. Но като гледах дълбоките, нетипични за двайсетгодишна жена бръчки по лицето на доктор Бегби, започвах да се съмнявам, че им се е разминало толкова лесно. И въпреки това животът им беше потръгнал по-добре от нашия.

Способности. Необясними сили, умствени дарби, толкова противоестествени, че докторите и учените нарекоха цялото ни поколение Пси. Вече не ни приемаха за човешки същества. Необикновените ни мозъци ни отлъчиха от тази категория.

- От картона ти виждам, че са те класифицирали в категория „абнормален интелект" - продължи доктор Бегби след известно време. - Подложи ли те ученият, на когото беше поверена, на всички необходими изследвания?

Нещо леденостудено се вкопчи в стомаха ми. Може и да не бях научила много за света, може и образованието ми да се простираше едва до четвърти клас, но усещах, когато някой целеше да изкопчи дадена информация от мен. Военните преминаха към по-драстични мерки още преди години, но в началото разпитите им се провеждаха с деликатен, състрадателен тон. А фалшивото съчувствие смърди като лош дъх.

Дали знае нещо? Не е изключено, докато съм била в безсъзнание, да е разгледала мозъка ми на скенер или пък да ми е направила кръвни тестове. Пръстите ми се свиха един по един и ги стиснах в юмруци. Опитах да се съсредоточа в тази насока, но вероятностите постоянно атакуваха мислите ми. Страхът замъгляваше всичко.

Въпросът на лекарката увисна във въздуха, някъде между истината и лъжата.

Тропотът на кубинки върху блестящите от чистота плочки ме накара да извърна поглед от лицето й. Всяка стъпка звучеше като предупреждение и разбрах, че идват за мен, още преди доктор Бегби да е обърнала глава. Тя понечи да стане от кушетката, но аз не й позволих. Не знам какво ме прихвана, но сграбчих китката й и в този момент списъкът с наказания за подобно своеволие се заизрежда в

главата ми като прескачащ компактдиск, върху който всяка драскотина по повърхността бе по-дълбока от предишната.

Не ни беше позволено да докосваме никого, дори сълагерниците си.

- Този път беше различно - прошепнах през болезнено гърло. Гласът ми звучеше непознато. Немощно.

Доктор Бегби имаше време само да кимне с глава - съвсем леко, едва забележимо, преди нечия ръка да дръпне завесата.