Читать «Тъмна дарба» онлайн - страница 16

Дочух още хилене зад нас.

- Нанизала си ги грешно. - Другата му ръка ме обгърна отляво и вече всеки сантиметър от тялото му се допираше до моето. Нещо ново се надигна в гърлото ми; имаше остър киселинен вкус.

Масите покрай нас бяха потънали в абсолютна тишина.

Мълчанието ми го подразни още повече. Без всякакво предупреждение войникът вдигна коша и го обърна, като разпръсна с оглушителен тътен десетки кубинки по цялата маса. Вече всички във фабриката гледаха към нас. Бях се превърнала в централна фигура на сцената.

- Грешно, грешно, грешно, грешно, грешно! - повтаряше той, докато разбутваше кубинките по масата. Но не беше така. Връзките им бяха нанизани съвършено. Може и да бяха най-обикновени кубинки, но знаех чии крака щяха да ги носят. Затова не смеех да допусна грешка. - Да не би освен няма да си и глуха, Зелена?

Тогава Сам се обади с глас, бистър като камбанен звън и нисък като гръм.

- Това беше моят кош.

И в главата ми закръжа една-единствена дума: Не. О, не.

Усетих как, осезаемо изненадан, войникът се отлепи от мен. Винаги се държаха така - сякаш се изненадваха, ако си спомнехме някоя дума и я използвахме срещу тях.

- Какво каза? - излая той.

Обидата се надигаше зад устните й. Сам я премяташе върху езика си като твърд лимонов бонбон.

- Чу ме. Или изпаренията от боята за обувки са изтребили и малкото беззащитни мозъчни клетки, които си имал?

Веднага щом ме погледна, разбрах какво иска. Разбрах какво очаква. Същото, което ми беше дала току-що: подкрепа.

Аз отстъпих крачка назад и скръстих ръце върху стомаха си. Не го прави - казах сама на себе си, - недей. Тя ще се справи и сама. Сам нямаше нищо за криене и беше смела - но винаги когато постъпваше така, когато се изправяше в моя защита, а аз посървах от страх, имах чувството, че я предавам. Гласът ми за пореден път се скри зад пластовете предпазливост и уплаха. Ако погледнеха досието ми, ако видеха празнотите в него и им хрумнеше да ги попълнят, никое наказание, което биха дали на Сам, не би се сравнило с онова, което очакваше мен.

Или поне това се опитвах да си втълпя.

Дясното ъгълче на устните му пропълзя нагоре и превърна сериозната му гримаса в подигравателна усмивка.

- Охо, имаме си жива гадинка.

Хайде, Руби, хайде! Четях думите в килнатата й настрани глава и стегнатите й рамене. Тя не разбираше какво ще ме сполети. Не бях надарена с нейната смелост.

А ми се искаше. Толкова ми се искаше.

Не мога. Нямаше нужда да го казвам на глас. Всичко бе изписано по лицето ми. В нейните очи бавно изплува прозрението, че няма да се застъпя за нея, а в следващия момент войникът направи крачка напред, сграбчи я за ръката и я дръпна настрани от масата и мен.

Обърни се, умолявах я наум. Русата й конска опашка се люшкаше в такт със стъпките й, надигайки се над раменете на ескортиращия я войник. Обърни се. Исках да види колко съжалявам, да разбере, че тежестта в гърдите ми и неприятното чувство в стомаха ми нямаха нищо общо с треската. Всяка окаяна мисъл в главата ми ме караше да се гнуся от себе си. Очите, досега впити в мен, започнаха да се отместват чифт по чифт, а войникът така и не дойде да продължи с тормоза си над мен. Вече нямаше кой да види сълзите ми; пък и още преди години се бях научила да плача тихомълком, без излишен драматизъм. Никой нямаше причина да поглежда към мен. Отново се бях скрила зад дългата сянка на Сам.