Читать «Последният патриот» онлайн - страница 15

Беше се отказал от името си, когато прие исляма. Не му беше трудно. С всичките имена, които бе имал по време на кариерата си, вече почти не помнеше кой е всъщност.

Единственото, което му беше давало опора и беше придавало смисъл на живота му, бяха красивата му съпруга и малкият му син, но тях отдавна ги нямаше, вече почти десет години. Загинаха в автомобилна злополука, докато той отсъстваше, изпратен да изпълнява някаква задача. Виновна беше една разглезена пияна тийнейджърка с чисто новото си беемве.

Шефовете му дори не се сетиха да му съобщят за катастрофата. Казаха му чак след приключването на операцията — беше минал цял месец, жена му и синът му бяха вече погребани. Една седмица по-късно момичето, което му беше отнело семейството, заряза програмата за алкохолици, в която я беше уредил адвокатът на семейството й, благодарение на връзките си, и тя продължи да живее живота си, сякаш нищо не се беше случило. Не прекара в затвора и един ден. Това беше не само несправедливо, но и неморално.

Когато научи, какво е станало, убиецът имаше чувството, че в тялото му се забиват дълги куки и късат плътта му. След болката изпадна в тревожно вцепенение. В едно сиво общество, в което всичко може да бъде оправдано, представено рационално или извъртяно така, че да придобие противоположно значение, той копнееше за ясно разграничение между бялото и черното. Още повече копнееше да се намери някой, който да му обясни как е могло да се случи всичко това. Някои обвиняваха родителите на момичето, други — връстниците й, трети — обществото като цяло. Дод просто изпадаше във все по-дълбока депресия.

Работодателите му дадоха отпуска по болест и после, когато отново им потрябва, го прекараха през безброй тестове, решиха, че е годен за работа на терен и го изпратиха да свърши онова, за което им трябваше.

Беше се опитал да удави мъката си в алкохол и кръв, рискуваше и поемаше задачи, които никой друг не искаше да изпълни. За него вече нямаше нищо в този живот. Или поне така си мислеше.

Все още помнеше деня, когато стана мюсюлманин. Тогава си избра мюсюлманското име Мажд ал-Дин — „слава на вярата“. Името беше хубаво и подхождаше на новия му живот.

Чрез жестоката болка от загубата на жена си и сина си Дод бе осъзнал, че мюсюлманите притежават в изобилие нещо, което липсва на съотечествениците му. Това беше вярата. Освен това мюсюлманите се придържаха към ясни морални норми, които очертаваха границата между доброто и злото.

До петдесетте години на двадесети век децата в Америка бързаха да станат възрастни. Когато порастваха, те поемаха ролята си на възрастни гордо, оставяха детството зад себе си и намятаха плаща на отговорността, честа и достойнството. Възприемаха и пропагандираха идеите на предишните поколения и храбро се справяха с новите идеи и проблеми, пред които бяха изправени семействата, общността и нацията им. Тези дни бяха отминали отдавна.