Читать «Кладенецът на възнесението» онлайн - страница 19

Вин кимна и каза:

— Но… не мисля, че тази нощ ще се опита да дойде при теб.

Елънд се намръщи. Вратите на балкона все още бяха отворени и през тях проникваха мъгливи повлекла, които се разтваряха над пода. А зад вратите цареше… мрак. Хаос.

„Това е само мъгла — припомни си той. — Водни изпарения. Нищо, от което да се страхувам“.

— Какво те кара да мислиш, че Мъглородният няма да дойде при мен?

Вин повдигна рамене.

— Просто мисля нещо.

Често се изразяваше така неясно. Бе израсла на улицата и се доверяваше на инстинктите си. Странно, но така постъпваше и Елънд. Той я огледа и долови в позата й неувереност. Нещо друго я бе обезпокоило тази нощ. Опита се да улови погледа й, но тя отклони очи.

— Какво има? — повтори той.

— Видях… нещо друго — отвърна тя. — Или помислих, че съм видяла. Нещо в мъглата, като човек, оформен от облаци. Усещах аломантията му. Но после изчезна.

Елънд се намръщи замислено, пристъпи към нея и сложи ръце на раменете й.

— Вин, преуморяваш се. Не можеш цяла нощ да скиториш из града, а денем да си будна. Дори аломантите имат нужда от почивка.

Тя кимна мълчаливо. В обятията му не изглеждаше като могъщ войн, победил лорд Владетеля. Беше само безкрайно изтощена жена, опитваща се да е в крак със събитията — също като Елънд.

Опря глава на гърдите му. Той усещаше, че е напрегната. Сякаш някаква частица от нея очакваше да бъде нападната — нещо в нея, което не вярваше, че човек може да бъде докосван с любов, а не от гняв. Но това бързо изчезна. Елънд беше от малцината, които умееха да го постигнат. Когато го прегръщаше, Вин го правеше с отчаяние, граничещо с ужас. Въпреки могъществото и силата си тя си оставаше уязвима. Изглежда, се нуждаеше от Елънд. Поне в това той се чувстваше късметлия.

Не бяха обсъждали неговото предложение за женитба и отказа й, макар че Елънд често си спомняше този момент.

„Трудно е да разбереш жените — помисли той сега. — А аз трябваше да избера най-чудатата от тях“. Но не можеше да се оплаче. Тя го обичаше. Беше готов да преглътне странностите й.

Вин въздъхна, надигна се и той я целуна. Тя положи глава на рамото му.

— Имаме и друг проблем — рече след малко. — Снощи използвах последния атиум.

— При боя с убийците?

— Да.

— Какво пък, знаехме, че ще стане рано или късно. И без това запасите ни бяха ограничени.

— Запаси? — попита Вин. — Келсайър ни остави само шест топчета.

Елънд въздъхна и я притисна още по-силно. Новото правителство бе очаквало да наследи атиумните запаси на лорд Владетеля — предполагаше се, че в съкровищницата му ще има огромни количества. Келсайър бе разчитал кралството да сложи ръка на тези богатства — дори бе дал живота си за това. Но имаше проблем. Никой не можа да открие тези богатства. Намериха съвсем малко — зрънцата, използвани от лорд Владетеля за гривните, своеобразни ферохимични батерии, в които той бе съхранявал младостта си. Наложи се да продадат част от тях за издръжката на града и това, което остана, бе почти нищожно. Нямаше и следа от прокламираните купища. Но все някъде в града трябваше да се спотайват хиляди пъти повече топчета от тези в гривните.