Читать «Последната империя» онлайн - страница 5

— Добър вечер на всички — заяви Келсайър все така усмихнато, пусна торбата си на земята и се облегна на вратата. — Как мина денят?

Думите му разчупиха тишината и жените се върнаха към подготовката на вечерята. Неколцината мъже около грубо скованата маса обаче продължиха да оглеждат новодошлия с недоволни изражения.

— Денят ни беше изпълнен с работа, пътнико — рече Тепър, един от старейшините. — Нещо, което на теб ти се размина.

— Никога не съм си падал по земеделската работа — призна Келсайър. — Твърде тежка е за деликатната ми кожа. — Засмя се и показа изпъстрените си с множество белези ръце. Покриваха кожата му по дължина, сякаш някакво чудовище систематично го бе драло с острите си нокти.

Тепър изсумтя. Беше твърде млад за старейшина, вероятно някъде около четирийсетте и в най-добрия случай само с пет години по-възрастен от Келсайър. Но в позата му имаше нещо, подсказващо, че той командва тук.

— Сега не е време за безотговорно поведение — продължи Тепър строго. — Щом приютим пътник, очакваме от него да се държи така, че да не събужда подозрения. Можеше да спечелиш наказание с камшик за хората около теб с бягството си от полето тази сутрин.

— Вярно — съгласи се Келсайър. — Но тези хора можеха да получат камшик само задето са стояли не там, където трябва, почивали са твърде дълго или са се покашляли, когато надзирателят е минавал край тях. Веднъж пред очите ми пребиха един човек само защото господарят му заяви, че не мигнал както трябвало.

Тепър седеше вдървено и го гледаше с присвити очи. Лицето му си оставаше безизразно.

Келсайър въздъхна.

— Добре де. Щом искате да си вървя, тръгвам си. — Метна торбата на рамо и дръпна вратата.

През отвора веднага нахлу мъгла, плъзна се лениво покрай краката на Келсайър и запълзя по пръстения под като предпазливо животно. Неколцина от присъстващите нададоха изплашени викове, останалите бяха твърде сащисани, за да реагират. Келсайър постоя така няколко секунди, загледан в черните мъгли, чиито повлекла едва отразяваха трепкащата светлина на огъня.

— Затвори — каза Тепър; в гласа му се долавяше по-скоро молба, отколкото заповед.

Келсайър изпълни молбата и бутна вратата, която прекъсна ствола на пълзящото навътре белезникаво туловище.

— Мъглата не е каквото си мислите. Прекалено много се боите от нея.

— Онези, които се скитат в мъглата, губят душите си — прошепна една жена. Изказването й повдигаше въпроси. Дали Келсайър е излизал в мъглата? Какво се е случило с душата му?

„Да знаехте само“ — помисли си той.

— Какво пък, предполагам това означава, че мога да остана. — Махна на едно момче да му донесе стол. — Радвам се, защото щеше да е жалко да си тръгна, преди да споделя с вас новините.

Думите му накараха доста хора да вдигнат глави. Това бе истинската причина, заради която го допускаха тук, причината, поради която покорни селяци биха приютили човек като Келсайър — един скаа, нарушаващ заповедите на лорд Владетеля със скитането си от плантация на плантация. За тях Келсайър несъмнено беше ренегат — опасност за общината, — но пък носеше новини от външния свят.