Читать «Отровителят от Птах» онлайн - страница 29

— Господа! — Наратуша прекъсна бъбренето си с Минакт и се протегна напред над малката акациева масичка пред него. — Господарю Амеротке, неприятно ли ви стана от нашето пиршество? — Либиецът говореше египетски с остър и завален акцент, използвайки лингва франка, диалекта на пристанищата покрай делтата.

— Да, уважаеми господа. Съжалявам — безцеремонно му отвърна Амеротке, — все пак смъртта на нашите трима писари тази сутрин…

Доброто настроение се отцеди от физиономиите на либийците и глъчката на водените разговори рязко замря.

— Намерили сте убийците?

— Не, разбира се — отговори Амеротке.

— Тогава защо сте дошли тук? Ние не сме виновни. Не сте дошли тук, за да…

— Не — тактично го прекъсна Амеротке. Той видя как един от либийците хвана чашата с вино за ръба. — Дойдох, за да ви осведомя, че смъртта все още си остава забулена в тайна.

— Аха, и искате да ни разпитате.

— Да.

— И?

— Възможно ли е смъртта на тези трима писари по някакъв начин да попречи или да омаловажи мирния договор, който подписахте с Египет?

— Разбира се, че не. Нима Божествената…

— Разбира се, че не — Амеротке нарочно повтори като ехо думите на либиеца. — В крайна сметка договорът ще бъде спазван и зачетен.

Наратуша се усмихна в отговор.

— Още един въпрос — Амеротке надигна делвичка със студена вода, притисна я към лицето си и се усмихна на либиеца.

— Да, господарю?

— Защо е този мирен договор? — попита Амеротке. — Имам предвид, защо сега?

Наратуша разтвори широко ръце:

— Египет ще постави границите си, където пожелае — той издекламира фразата досущ като някой странстващ книжовник на прашния площад, почти припявайки думите, сякаш тайно им се подиграваше.

— Моят въпрос, господа — настоя Амеротке, — беше защо сега?

— Колесниците на Божествената се носят надлъж и нашир — рязко каза Наратуша. — Ние имаме нужда да търгуваме, да живеем в мир — той махна с ръка наоколо, — да подражаваме на величието на Египет. Сега, господарю, няма ли да пийнете?

Амеротке схвана, че няма да научи нищо повече. Той отпи няколко глътки вино, вдигна тост за либийците, побутна Минакт и дипломатично се сбогува. Щом се измъкнаха от къщата, Амеротке спря под разперените клони на един чинар. Мракът се сгъстяваше. Пътечките около храма сега бяха осветени от запалени факли и светилници. Виждаше се как островърхите, искрящи пламъци се умножават, защото храмовите свещеници бързаха да запалят още и още факли.

— Не съм сигурен — Минакт кимна назад, по посока на Дома на отдиха, — дали Наратуша е толкова невинен и наивен, колкото се представя.

Амеротке изсумтя в съгласие. Докато продължаваха надолу по отъпканата пясъчна пътека, той си даде сметка колко тихо бе станало в храмовите градини. Почувства някаква тревожност. Двамата с Шуфой често бяха минавали през мръсните и заплетени сокаци на Некропола, Града на мъртвите, по западния бряг на Нил. Амеротке притежаваше онова, което Сененмут наричаше почти животинско чувство за опасността. Съдията тайно вярваше, че бе плод на дългогодишното военно обучение, през което беше преминал в големите пустинни укрепления на Бухен. Дори и в такова тихо и мирно място като Храма на Птах това усещане за опасност бе боднало сърцето му. Нощният въздух бе свеж, луната беше пълна, звездите висяха като красиви цветя на фона на небето. И докато Минакт продължаваше да бъбри за либийците, Амеротке почувства още по-дълбоко безпокойството си. Те излязоха от подслона на чинарите и точно щяха да завият зад ъгъла, когато той рязко спря и сепнато се заоглежда, което стресна спътника му. Амеротке се взираше надолу по тъмната пътека. Да! Беше сигурен, че е зърнал сянка, бягаща фигура, която се мярна в края на алеята и изчезна зад дърветата.