Читать «Възходът на Атон» онлайн - страница 8

Излязохме от преддверието и минахме по тесен коридор, чиито стени бяха изрисувани със сцени, представящи отвеждане на души в Абидос, поклонение на богове и отдаване на приношение от чинии с плодове над разпалени мангали. На входа на погребалната камера баща ми се спря и поговори с жреците, за да се увери, че жрецът на Ка е казал молитвите и е направил възлияние пред боговете в годишнината от смъртта на майка ми. Накрая влязохме в погребалната камера, в която имаше четири саркофага. Отляво бе саркофагът на майка ми — тъмночервен, покрит с цитати от „Книга на мъртвите“. Бях омаян и почти хипнотизиран от очите на Уаджет, изрисувани под капака на саркофага. Забравих за всичко останало, доближих се и притиснах буза към студения камък. Баща ми бе приковал в мен очи, пълни със сълзи. Понечих да легна — исках да остана да спя до гроба на майка ми. Баща ми ме привдигна и ме изведе навън.

Докато пътувахме обратно през Нил, баща ми настоя да му кажа истината. Чувствам ли се добре? Доволен ли съм?

— Да, господине.

— Не се ли радваш, че живееш в земите на Томери — послужи си той със старото наименование на Царството на двете земи, родния Египет.

— Доволен съм, тате.

— Е, синко, тогава какво те безпокои?

Очите на леля ми, същински обсидиан, срещнаха моя поглед, но подслонът на майчиния гроб ми даде сили.

— Чувствам се самотен, татко.

Баща ми се разсмя и разроши косата ми. Помислих, че отново няма да ми обърне внимание, но когато прекосявахме крайречния пазар, той спря и ми купи маймунка — мъничко чевръсто същество с дяволити оченца, което се вкопчи в мен, притисна се и закрещя шумно. Леля ми измърмори нещо като шега, че отсега нататък ще има две маймуни в дома си, но това не помрачи радостта ми. Бях повече от очарован. Кръстих маймуната Бес — на името на грозния домашен бог, и почти не забелязах кога баща ми си бе отишъл. Бес обсебваше цялото ми внимание. За минути се превърна в мой брат. В къщата на леля ми слугите приеха новия член на домакинството с добродушна насмешка. Купих на Бес малък шал и сребърен медальон с медните дебени, които бях успял да спестя. В интерес на истината не го направих сам. Възрастната прислужница Деди отиде на пазара вместо мен. Тя беше бекоу — робиня перачка, която по неведоми пътища бе научила много неща за маймуните. Бес стана най-голямото удоволствие в моя живот. Беше неописуем лакомник: само ароматът на печена патица или на месо, сготвено с кромид и чесън, го довеждаше до неистово ломотене, а резен от пъпеш го караше да танцува от радост. Бес ме следваше навсякъде. Сигурно затова леля ми го намрази.

— Събира мухите — отсичаше тя. Ала маймуната много бързо се научи да се пази от ветрилообразната й палка срещу мухи.

Помня ясно онзи съдбовен ден, в който Деди пълнеше купата на водния часовник. Бес подскачаше насам-натам в скута ми. Деди се обърна към мен и започна да се смее; пълното й лице се покри с бръчици, а очите й искряха весело. Станах и я прегърнах; казвам го, защото тя бе сред малкото хора, които се осмелявах да докосна. Тя спря работата си, остави долу кърчага с вода и ми отвърна с гальовната си усмивка. Чух лек тропот и се обърнах. Бес прелетя като светкавица през входната врата, за да грабне подхвърлено отвън парче пъпеш. Изкрещях и се втурнах след него, но той грабна пъпеша и офейка. Бях стигнал почти до вратата на двора, когато мъчителен писък, последван от ниско ръмжене, накара стомаха ми да се обърне. И вече знаех какво се бе случило. Някой бе пуснал грамадната салукска хрътка Сет. Бес висеше от челюстите й. Ловджийският пес го разтърсваше така, както котката тръска уловена мишка; по каменната настилка капеше кръв. Ръцете на Бес висяха отпуснати, главичката му бе изкривена косо встрани, а малкият медальон проблясваше в постоянно разширяващата се локва кръв. Кошмарна гледка с едно адско изчадие, което разкъсваше малкото телце като парцал, напоен с кръв. Виковете ми оглушиха всичко живо околовръст. Притичаха слуги, водени от Апи, който сграбчи нашийника на Сет и го примъкна встрани, но дори не направи опит да измъкне Бес от челюстите му. Деди ме прегърна. Отблъснах я и погледнах нагоре. Леля ми гледаше със студения си поглед през зарешетения прозорец. Деди правеше опити да ме успокои, но аз бях неутешим. Тя се втурна нанякъде с шляпащи сандали; след малко се върна, носейки трупчето на Бес, увито в зелена кърпа с брокатен кордон. Погребахме го под сянката на една смоковница. Тогава плаках за пръв и последен път. Деди ме взе в люлката на ръцете си; лицето й бе посивяло от безпокойство. Бях живял само осем лета. Очите ми бяха приковани в прясно изкопаната пръст. Деди дори намери малък анх — кръстния знак на живота, който забоде в черната земя.