Читать «Възходът на Атон» онлайн - страница 43

— Аз съм войник, а не жрец.

— Добре се измъкваш — изсмя ми се той, доближи лицето си на по-малко от педя от мен, след което ме целуна по бузата и добави: — А знаеш ли какво мисля аз по този въпрос? — замълчах, но продължих да го гледам в упор, и той продължи: — Мисля, че жреците лъжат. Съчиняват всевъзможни истории, за да пазят властта си силна и коремите си пълни. Мисля също така, че няма такова нещо като Ка.

— Значи смъртта е край ли? Възможно е.

— Не, не казах това — пое юздите Забуления. — Мисля, че има един Благословен запад, където отиват душите на избраните, приличащи на пламъците на огъня…

— Кой ги избира?

— Единственият, който го прави от самото начало на вечността.

— А как разбираш, че си избран? — със събудено любопитство очаквах отговора му, следейки бързо залязващото слънце, което бе ошарило небето с червени и златисти лъчи. Звуците на нощните обитатели ставаха все по-отчетливи в набиращия сила бриз. Бяхме навлезли в неголяма клисура и скалите около нас, преобразени от залязващото слънце, тъмнееха в мрачна заплаха. — Как разбираш, че си избран?

Той зави с колесницата, плющейки с поводите.

— Избраният го знае така, както днес аз избрах теб, за да ядем и пием заедно, а после да споделя мислите си с теб.

Погледнах нагоре по стръмната стена на най-близката скала и видях местещото се очертание на голяма глава и настръхнала грива. Забуления проследи погледа ми.

— Не се бой — подвикна силно на конете и ги подгони по нагорнището към каменистата равнина.

В далечината просветваха огньовете на лагера. Мракът се спускаше със скоростта на ястреб, падащ като камък от небето. Зловещите фигури сякаш се преливаха една в друга, движейки се успоредно и взрени в конете, като дебнеха за всяка възможна наша грешка. Бях повече от обезпокоен, а Забуления запя изведнъж:

О, ти, прекрасният на хоризонта, с любящата си сила не заспиваш никога.

Пришпори конете в галоп към лагера, водейки ги умело. Конярите и слугите притичаха към нас. Забуления грабна бастуна си, слезе от колесницата и погледна нагоре към мен.

— Маху, Песоглавецо от Юга, с времето ще разбереш всичко…

После се отдалечи. Върнах се при нашия огън. Спътниците ми бяха хапнали добре с пъдпъдък, донесен от Хоремхеб. Сега се приготвяха за сън. Взех одеялото си, увих се отвсякъде, а после легнах, положил глава върху кожен панер. Хоремхеб ме попита къде съм се губил толкова дълго, но аз се престорих, че не съм го чул.

След два дни врагът ни удари, но не с тръбен зов и развени знамена. Просто излетяха от една клисура като облак скакалци и се втурнаха към колите ни — черни като нощта воини, въоръжени с копия и щитове, които нападаха стръвно, възползвайки се от полузамаяната ни от изненада колона. Едва успяхме да грабнем оръжията си, когато се сблъскаха щит в щит посред хлипания и ругатни; клякахме, отдръпвахме се и с лъжливи движения разсичахме и нанасяхме удари в покритите с мазнина тела на връхлитащите. Нямаше и помен от прославения бой с колесници, а само ръкопашен бой със свирепи сенки. Бойната ни единица се движеше между колите и конете. Осъзнахме неприятелската атака едва след като се бе стоварила върху нас. Врагът се стараеше да разкъса строя ни: носещите смърт фигури танцуваха отляво и отдясно и нападаха лудешки с копията си. Вихърът на боя ме оттласна към колите, отдалечавайки ме от всичките ми близки спътници. Едва бях успял да грабна щит и хопеш, когато получих удар отстрани, завъртях се и се озовах лице в лице с кушит с щраусови пера в косите. Стоеше върху една от колите и тъкмо бе промушил смъртоносно коларя. Скочи върху мен с вдигнато оръжие и с щит. Потънахме в кървава и потна прегръдка. Сблъсъкът бе жесток, ала той се спъна в един труп и аз не закъснях да се възползвам — мигом забих меча си във врата му. Кушитът се свлече с отпуснато тяло и кръвта му шурна от носа и устата. Отхвърлих го от себе си; почувствах гадене, а краката ми се разтрепериха. Бях убил човек. Наведох се, отсякох дясната му ръка и я вдигнах високо във въздуха. Тутакси забравих и болките, и тежестта в стомаха: хвърлих се яростно напред, сипейки удари като дъжд. Постепенно нападателите заотстъпваха. Когато и последният кушит бе отблъснат, нактуа се заеха да прочистват терена. Минаваха чевръсто по колоната и отместваха труповете, обирайки ценните трофеи и прерязвайки гърлата на нашите, които бяха тежко ранени и нямаше надежда да оцелеят. Бойната ни единица остана незасегната. Хоремхеб уби четирима и струпа зловещата си плячка от окървавените им десници в краката си; Рамзес се „задоволи“ с двама, а Собек — с един. Рамзес обаче бе жаден за още кръв. Не знам, по-точно не съм сигурен, дали яростта или страхът бе причината. Той настояваше да обезобразим мъртвите вражески воини, но аз се противопоставих; Рамзес сви рамене, а когато се отдалечи, започна да забива оръжието си в коремите им. Ранените неприятели бяха наблъскани в палещия пясък с вързани ръце и крака и затрупани живи. Оставихме двамина за разпит; те бяха измъчвани и горени на огън, но се оказаха храбри мъже, от които не чухме и дума. Собек преряза гърлата им и ги остави незарити. Лешоядите се тълпяха над нас — черни демони на синия фон на небето. Пера издаде заповед да се обезглавят всички мъртви врагове, а главите им бяха набучени на колове в пясъка.