Читать «Възходът на Атон» онлайн - страница 28
Пол Дохърти
Пеехме това всеки път, полюлявайки се на място, макар че при церемониите Божествения обикновено оставаше нейде в далечината и едва ли ни чуваше — обикновено на борда на царския си кораб „Ослепителната мощ на Атон“. Виждахме само пищните му ярки одежди за празненства и веселба. Понякога до него стоеше или седеше на трона господарката Тийи с проблясващи тежки украшения и скъпоценни камъни по гърдите, китките и нозете. Случваше се да зърнем короната на фараона в синьо, бяло и червено или на съпругата му — слънчев диск между рогата на Хатор, с дълги пера и с нападащата кобра (уреус): всичко се сливаше в смайващо ослепителна картина на слава и бързо преминаващи цветове.
Гледахме това великолепие така, както наблюдавахме звездите — винаги там и винаги красиви, но много далечни. Хотеп промени всичко това. Той искаше да ни втълпи, че не само сме част от преминаващата слава, но и че сме били родени, за да й служим. Водеше ни на добре замислени обиколки из огромния дворец Малгата — в погребалния храм на Великолепния, в прекрасното пристанище в Бикет Абу, построено по негова заръка за луксозния плавателен съд на господарката Тийи. Посещавахме добре обработваните царски градини и даже самия дворец, преливащ от ярки и живи цветове по керамичните подове, по които бяха изобразени народите, паднали в плен под сандала на фараона. Навсякъде се виждаха думите Анх и Са — Живот и Щастие. Над вратите или прозорците величествено бяха разперени оцветените криле на пазителката — Богинята лешояд Нехбет. Разбира се, навсякъде се виждаха сцени, в които Великолепния смазваше враговете си, носещ се като Бога на войната срещу неприятелите си. Той бе представен като беснеещ Сфинкс, под чиито безпощадни лапи се гърчеха от страх татуирани либийци, нубийци с пръстени по ушите, сирийци във веещите се свои роби или шешну — бедуините. Хотеп беше мъдър човек. Всяка седмица неизменно ни водеше на обиколки из дворците, за да видим славата и да отпием от мощта на Египет. Точно за това трябваше да живеем, а когато се налагаше — и да умрем. Подготвяхме се и за влизане в Дома на войната. Полковник Пера бе строг и взискателен учител. Подготвителните ни занимания завършиха, последвани от още по-суров тренировъчен период. Според полковник Пера службата в името на Бога на войната Монту трябваше да се превърне в постоянна наша храна, в непрекъснато желание и в самия смисъл на живота ни. Той ни строяваше за преглед и ни караше да маршируваме в най-голямата горещина по обед само по препасник, като винаги започваше с един цитат от „Сатири на занаятите“.
