Читать «Възходът на Атон» онлайн - страница 23

Трябваше да изпълня заръчаното. Разбъбрих се като птиче, кацнало на клон — за леля Изития, за баща ми и за последвалите години в Кап, както и за Хоремхеб, Рамзес и всички останали. Забуления бе обърнал леко главата си встрани, сякаш чуваше трудно. Спря да се храни, докато слушаше внимателно, а от време на време ме прекъсваше внезапно с някой въпрос. Когато млъкнах, се облегна назад на възглавниците с опряна глава на стената, поклащайки леко чашата с вино в дланите си.

— Мразя пивото — погледна ме изпод тежките си клепачи. — Знаеш ли на колко години съм?

— Почти на моите.

— И по-точно?

— Около четиринайсет.

— Маху, бил ли си с жена?

— Да — признах.

Той отново се приведе напред, но този път на лицето му бе изписано по-скоро раздразнение.

— Но не и през миналата нощ, нали? — прозвуча доста сприхаво гласът му. — Е, преди малко мина през пречистване… — той се загледа внимателно в ленената завеса, сякаш търсеше потвърждение от някого зад нея. След това се отпусна и се разсмя с висок глас. — А аз не мога да бъда с жена — вгледа се той надолу към масата. — Казват, че просто не мога — и направи движение към слабините си. — Проклятие на боговете. Маху, кой е любимият ти бог? — почувствах изкушение да спомена Атон, Слънчевия диск. — Кажи ми, кой е? — вдигна глава с любопитство в погледа.

— Нямам бог — като че сами излязоха думите от устата ми, след като помислих, че най-добре за мен ще бъде, ако кажа истината.

— Нито един от многото? — пресегна се той и ме погали по бузата. — Сигурен ли си, Маху? Нито Сет или Монту? Изида или Птах? А защо нямаш бог? Ако повториш думите си в Дома за обучение…

— Ще ям бой — отговорих му направо, тъй като виното се бе качило вече в главата ми: лицето ми бе пламнало, а езикът ми бе станал по-дебел и по-тежък.

— И така, нямаш свой бог? — примига Забуления. После извади малко красиво ковчеже от смокиново дърво, обшито с медни ленти, със златни и сребърни инкрустации в ъглите, постави го внимателно на масата и отвори капака. — Маху, ето ги боговете — извади малко статуи на всички големи божества на Египет, но… без глави: Озирис, Изида, Анубис, унищожителя Сет, войнолюбеца Монту. — Нищо повече от джунджурии! — претегли в ръката си две от статуйките. — Гипс и камък. Знаеш ли, че онези ми се присмиват? — само за миг лицето му се промени. Сега не бе приятно с щръкналата напред уста и полузатворените, пламнали очи. — Говоря за бръснатите тикви. За онези малоумници жреците, които са казали на баща ми да ме отдели от останалите. Ето защо съм тук, Маху — хвърли той статуйките в ковчежето.

Изкушавах се да го попитам за това, което бях видял днес сутринта на горската поляна, но предпочетох да замълча. Изведнъж настроението му се промени:

— Хайде, изяж всичко пред себе си.

Пристъпих към изпълнение на заръката му, докато той пълнеше чашата ми. Тази странна личност с внезапно менящи се настроения започваше да ме плаши. От време на време разговаряше с мен открито и едва ли не като равен с равен, но после млъкваше рязко и се обръщаше встрани, сякаш до него седеше някой, когото не виждах. Хранеше се бързо, но внимателно и прилично, обърсвайки устни с пръсти, които почистваше веднага със салфетка. Питаше много и задаваше въпросите си бързо. Влизал ли съм в Дома на войната? Какво чувствам и какво правя, когато лягам с момиче? Кои от момичетата са ми приятели? Ходил ли съм някога на гости у леля ми? Той изпадаше в много лошо състояние на духа при всяко споменаване на жреците. А аз се борех с дрямката и с неопределеното усещане за потиснатост. Когато свършихме да се храним, Забуления се облегна на стената.