Читать «Храмът на Хор» онлайн - страница 52

— Какво правеше?

— Беше коленичил. Около раменете му имаше шал и си беше сложил любимата сламена шапка.

— През нощта?

— Пазеше му топло от хладния нощен въздух.

— И какво стана след това?

— Върнах се обратно тук и зачаках.

— И тогава господарят ти е слязъл?

— Да, тръгна да слиза по стълбите, но сребърният му пръстен падна и аз се спуснах да го взема. Когато се върнах, Прем вече седеше в килията си до масичката. Оставих там пръстена — той посочи малка полирана масичка точно до вратата. — Господарят ме отпрати, затвори вратата и пусна резето. След малко се чуха ония ужасни писъци — лицето на Сато се изпъна, по пълните му бузи се затъркаляха сълзи. — Останалото го знаете.

— Не, не го знам — Амеротке се усмихна: — Разказвай.

— Побягнах надолу по стълбите и изскочих от кулата. Започнах да викам. Появиха се пазачи и слуги. След това жреците…

— Кои по-точно?

— Май всички.

— И?

— Ами насилихме вратата, открихме тялото на благочестивия отец на леглото, главата му беше разбита, лицето му изподрано…

— Но нито следа от боен кривак?

— Сега ще ви кажа нещо, което никой не знае… — Сато шумно отпи от чашата си. — Не съм казвал на никого, но Прем имаше боен кривак с лапа от пантера в края…

— Какво!?

— Ами аз току-що си спомних — заекна Сато. — Господарят често се шегуваше за него. Казваше, че му напомнял за времето на Хиената, за войните и глада.

— Значи кривакът е изчезнал?

— Да, господарю, няма го.

Амеротке стана и отиде до прозореца. Всичко се връзваше, с изключение на бягството на убиеца. Погледна през рамо. Вратата на килията още не беше поправена и той виждаше как е била насилена. Но как беше успял убиецът да избяга? Надникна през прозореца. Дори на един умел войник щеше да му трябва време да завърже въже и да се спусне долу, а при това ръцете и коленете му щяха да се разранят от острите камъни.

— Заведи ме да видя покрива на кулата!

Сато остави чашата си с бира и го поведе по стълбите. Терасата на покрива беше плоска и заобиколена с висока стена с тесни бойници за стрелци с лъкове. В средата имаше малка масичка, поизкривена от времето. Слугата обясни, че Прем я е използвал за картите и таблиците си. Амеротке се доближи до стената и погледна навън. Следобедът преваляше, лекият вятър беше прохладен и свеж. От кулата имаше чудесен изглед към Тива. Съдията зърна веещите се флагове над Дома на вечността, златния обелиск, алеята на сфинксовете, големите червени пилони за знамена на храмовете. Приведе се напред, зави му се свят. В основата на кулата нямаше нищо, само от едната страна растяха розови храсти и цветя. Той внимателно обиколи покрива. По пода беше насипан пясък, за да се улесни ходенето. Никъде не личеше следа от насилие. Коленичи и вдигна парче връв. Беше от сплетени конски косми, но допълнително заякчена и намазана с масло. Показа я на Сато.

— Парчета от въже, нали?

— Господарят Прем не държеше въже тук — отвърна Сато. — Носеше само храна, ръкописи, кутията за писане и мастило.