Читать «Храмът на Хор» онлайн - страница 51

Убиецът се обърна и погледна в другия край на помещението. Останалите неща за погребението вече бяха приготвени — скъпоценни платове за повиване, сребърна маска, златна огърлица, символизираща душата на Прем, рееща се в отвъдното. Гривни за краката и пръстени за ръцете, скъпо ковчеже с екземпляр от Книгата на мъртвите. Малки делви, украсени с глави на ястреби, чакали и бабуини, стояха готови да приютят органите и мозъка.

Убиецът наблюдаваше как тялото потъва в голямата вана с природна сол, и прошепна молитва. Всичко беше минало добре. Никой не беше забелязал нищо. Лекарите, балсаматорите и слугите по почистването бяха по-загрижени с подготовката на трупа, отколкото да търсят причината за смъртта. Убиецът се успокои. Вярно, Амеротке беше успял да се изплъзне. Но… имаше време, нямаше нужда да бърза. Вече бяха тръгнали слухове. Клюките се бяха разпространили по пазарите и чаршиите. Щяха да стигнат до пристана, да се повтарят по кръчмите и пивниците. Трябваше ли Хатусу да стане фараон? Можеше ли жена, независимо от благоприятните поличби, да бъде господар и владетел на народа на Деветте лъка?

В градинската кула след една кана бира Сато стана по-словоохотлив. Беше поласкан, че върховният съдия сам слезе долу и донесе глинена кана и две чаши. Освен това се бе разчувствал и си мислеше какви беди го очакват сега, след смъртта на господаря Прем. Амеротке отпиваше от бирата и го наблюдаваше. Помнеше поговорката на Шуфой: „Виното и бирата пълнят стомаха и развързват езика.“

— Господарят ти обикновено тук ли четеше? — попита Амеротке, като върна разговора към важния въпрос.

— Да. Кулата е празна. Другите помещения се използват за складове. Господарят беше истински звездоброец. Покойният Тутмос II често се допитваше до него… Аз му служех вярно, помагах му във всичко — Сато беше готов да се разплаче. — Прем понякога беше доста разсеян. Губеше разни неща. Лягаше и забравяше да изгаси факлите. Оставяше лампи близо до ръкописите, а освен това непрекъснато искаше да яде и да пие.

— А в нощта, в която беше убит?

— Всичко беше нормално — Сато издаде долната си устна напред: — Аз бях уморен — ухили се похотливо. — Една танцьорка благоволи да ме забележи. Прекарах следобеда с нея и с цяла кана бира…

— Много хубаво — кимна Амеротке. — Значи си дошъл по-късно в кулата. Нали така? Не се безпокой, няма да кажа на останалите.

— Закъснявах — призна Сато.

— Има и още нещо, нали? — притисна го съдията. — Кажи ми истината.

— Дойдох тук, господарю, но бях забравил да взема храната, така че се върнах до кухнята. Изкачих пак стълбите, но не забелязах нищо необичайно. Килията на господаря Прем беше затворена и заключена.

— Винаги ли стои заключена?

— Понякога.

— Но ти каза, че той бил разсеян…

— Не и за килията, никога. Както и да е, реших, че може да е горе на покрива. Той не обичаше да го безпокоят. Качих се и надникнах.