Читать «Дневникът на един убиец» онлайн - страница 18

Офицерът, който прие обаждането, мигом изпрати кола. Светлините светеха, но шофьорът не включи сирената.

Полицаят беше млад; едва ли на повече от двадесет и две. Показа му снимката и му разказа за преследвача в Олбани.

– Сигурна ли сте, че не е пуснат на свобода, госпожице Греъм?

– Току-що звъннах там.

– Според мен някое хлапе с изкривено чувство за хумор, което знае за проблема ви, сега си прави грозна шега – опита се да я успокои той. – Имате ли найлонови торбички?

Хвана снимката за крайчето и заедно с плика я пусна в торбичката.

– Ще проверим за отпечатъци от пръсти – обясни той. – Е, аз тръгвам.

Изпрати го до вратата.

– Тази нощ ще държим входната врата под наблюдение, а и ще предупредя колегата отзад да си отваря очите – увери я той. – Всичко ще бъде наред.

Дано, помисли си Емили, докато залостваше вратата.

Настани се в леглото, придърпа завивките и си наложи да изгаси светлината. Доста нашироко отразиха случая по залавянето на Нед Кохлър и затварянето му, припомни си тя. Дали пък сегашният преследвач просто не копира модела?

Но защо? И какво друго обяснение има? Нед Кохлър е виновен. Разбира се, че е. Гласът на дежурният: "Все старата песен пее – бил невинен."

Така ли е? Значи ли това, че истинският преследвач е още на свобода и е готов да насочи нежеланото си внимание към нея?

Почти се зазоряваше, когато под светлината на успокояващото утринно развиделяване Емили най-после заспа. Събуди се в девет от лая на кучетата, които полицията доведе, за да проверят дали няма и други жертви, заровени в двора ѝ.

8.

Вечерта преди Марта да изчезне Клайтън и Рейчъл Уилкокс бяха сред гостите на семейство Лорънс. Оттогава детектив Томи Дъгън ги посещаваше редовно – както впрочем и всички, присъствали тогава на тържеството.

Новината за намереното тяло на Марта ги шокира, но за разлика от мнозина, не хукнаха веднага към дома на семейство Лорънс. Рейчъл заяви на съпруга си, че в такъв скръбен момент само най-близките приятели ще са добре дошли. Решителните нотки в гласа ѝ изключваха всякакво обсъждане.

За своите шестдесет и четири години Рейчъл бе привлекателна. Носеше прибрани дългите си до раменете сиви коси. Висока, с величествена осанка, тя излъчваше авторитет. Сивкавосинкавите ѝ очи гледаха строго от гладкото лице, без следа от грим, но с непоколебимо изражение.

Преди три десетилетия Клайтън – тогава стеснителен помощник-декан, някъде към четиридесетте – я ухажваше и влюбено я сравняваше с викинг. "Представям си как стоиш на носа на кораб, въоръжена за битка, а вятърът вее косите ти" – шепнеше той.

Сега наричаше Рейчъл викинг само в мислите си. И съвсем не влагаше гальовност. Клайтън живееше в постоянно напрежение и всячески се стремеше да избягва унищожителния гняв на съпругата си. Когато обаче по някакъв начин все пак го предизвикваше, тя безмилостно му се нахвърляше с язвителен език. Още в началото на брака им той разбра, че Рейчъл нито прощава, нито забравя.