Читать «Дневникът на един убиец» онлайн - страница 17

Независимо от включената алармена система, трябва да провери.

Раздразнена на себе си, излезе от спалнята и пое по коридора. На площадката щракна ключа за полилея в антрето и бързо слезе по стълбите.

Още преди да стигне входната врата, видя плика, пъхнат отдолу. Моля те, Господи, нека всичко не започва отначало, помисли си тя, докато се навеждаше да го вдигне. Нека не се повтаря отново цялата история!

Отвори плика. Точно както се опасяваше, вътре имаше снимка – силует на жена в рамката на прозорец, със запалена светлина отзад. За миг си наложи да се концентрира, за да разбере, че жената на снимката е тя.

И в следващия миг се сети.

Снощи. В странноприемницата "Кандълайт". Отвори прозореца и известно време преди да спусне щорите, остана загледана навън.

Някой е бил на пешеходната алея. Не, не е възможно, помисли си тя. Беше огледала алеята и не бе забелязала никого.

Но някой е стоял на плажа, направил е снимката, проявил я е и я е пъхнал под вратата през последния час. Когато се качваше горе, нямаше никакъв плик.

Сякаш преследвачът от Олбани я бе последвал и в Спринг Лейк! Не е възможно. Нед Кохлър е в "Грей манър" – психиатричната болница със засилена охрана в Олбани.

Телефонът още не беше включен. Клетъчният ѝ телефон се намираше в спалнята. Стиснала снимката, тя се затича натам. С треперещи пръсти натисна бутоните.

– Местни и национални справки. Какво мога да направя...

– Олбани, Ню Йорк. Номерът на болницата "Грей манър".

За своя изненада откри, че едва шепне.

Само след няколко минути разговаряше с нощния дежурен на отделението, където беше Нед Кохлър.

Представи се.

– Знам ви по име – увери я дежурният. – Той ви е преследвал, нали?

– Да не е пуснат в домашен отпуск?

– Кохлър ли? Съвсем не, госпожице Греъм.

– Има ли някаква вероятност да се е измъкнал?

– Видях го в леглото му, когато правех обхода си преди час.

В съзнанието на Емили съвсем ясно изплува образът на Нед Кохлър: дребен мъж, около четиридесетгодишен, оплешивяващ, с неуверен говор и маниери. В съда плака мълчаливо през целия процес. Тя защитаваше Джоел Лейк, обвинен, че по време на обир е убил майката на Нед в дома ѝ.

Нед Кохлър побесня, когато съдебните заседатели оправдаха Лейк, и се опита да ѝ се нахвърли. Не спираше да крещи мръсотии, спомни си Емили. Била допуснала убиецът да се измъкне безнаказано. Наложи се двама заместник-шерифи да го удържат.

– Как е той? – попита тя.

– Все старата песен пее: бил невинен. – Гласът на дежурния ѝ действаше успокояващо. – Госпожице Греъм, не е необичайно жертви на преследване да си мислят, че някой продължава да ги наблюдава, дори когато преследвачът е под ключ. Няма начин Нед да се измъкне оттук.

Емили изключи телефона и си наложи да погледне по-внимателно снимката – тя стои в средата на прозореца и представлява лесна мишена за всеки, въоръжен с пистолет вместо с фотоапарат.

Трябва да звънне в полицията. Или да се обади на онзи в плажната кабина. Не, не искаше да отваря вратата. Ами ако не е там? Или някой друг се е настанил там?

911...

Не, по-добре да се обади в участъка. Номерът е върху календара в кухнята. Не желае полицейските коли да пристигнат с надути сирени. А и алармата е включена. Никой не може да влезе.