Читать «Дневникът на един убиец» онлайн - страница 12

Докато отхапваше от сандвича с риба тон, не спираше да мисли по въпроса: току-що Осбърн му бе подхвърлил – за кой ли път – колко много се престаравал със случая "Лорънс." Ала от семейството на Марта не споделяха това мнение.

Бабата на Марта – привлекателна, елегантна осемдесетгодишна жена – изглеждаше далеч по-щастлива, отколкото той очакваше, когато се отби при нея миналата седмица. Именно тогава му съобщи радостната новина: сестрата на Марта – Кристин – току-що родила.

– Джордж и Аманда са така развълнувани – добави тя. – За пръв път от четири години и половина ги виждам искрено усмихнати. Дано внучето им помогне да преодолеят загубата на Марта.

Джордж и Аманда бяха родителите на Марта.

Госпожа Лорънс продължи:

– Томи, по някакъв начин всички приемаме, че Марта я няма. Но тя никога не би изчезнала доброволно. Затова ни преследва ужасната мисъл, че я е отвлякъл някой с психическо отклонение и я държи като затворничка. Наистина ще ни е по-леко, ако със сигурност знаехме, че я няма.

Че я няма – всъщност означаваше да е мъртва.

За последен път я бяха видели на пешеходната алея в 6.30 сутринта на 7 септември, преди четири години и половина.

Без особен ентусиазъм Томи довърши сандвича и тогава реши: от 6.00 утре сутринта започва редовно да тича по крайбрежната пешеходна алея на Спринг Лейк.

Така по-бързо ще се отърве от излишните килограми. Ала имаше и нещо друго. Изпитваше една особена тръпка, която не му даваше мира. Така започваше да се чувства, когато работеше интензивно по разследването на някое убийство: колкото и да се стараеше, усещането не го оставяше.

Определено се приближаваше към убиеца.

Телефонът иззвъня. Вдигна го, като отхапваше от ябълката – това беше десертът му. Чу секретарката на Осбърн:

– Томи, веднага слез при колата на шефа.

Елиът Осбърн точно сядаше на задната седалка, когато Томи, леко задъхан, пристигна на паркинга при сектора със запазени места. Осбърн заговори едва като колата потегли, а шофьорът включи сирената.

– Току-що са намерили скелет на авеню "Хейс" в Спринг Лейк. Копаели, за да направят плувен басейн.

Осбърн не успя да продължи: телефонът в полицейската кола иззвъня. Шофьорът отговори и подаде слушалката на прокурора.

– Нютън е, сър.

Осбърн я държеше така, че и Томи да чува съобщението на завеждащия съдебна медицина.

– Страхотен случай ти се отваря, Елиът. Намерили са останки на двама души, заровени тук. Като съдя по вида им, единият е престоял в земята доста по-дълго от другия.

5.

Емили позвъни на 911 – полицията – и изтича навън. Сега стоеше на ръба на зиналата дупка и гледаше нещо, което несъмнено представляваше човешки скелет.

Като адвокат по наказателни дела беше виждала десетки снимки на трупове. Лицата на много от тях бяха застинали в ужас. При други бе забелязвала молба в широко отворените им очи. Ала нищо не я бе разтърсвало така, както видът на тази жертва.

Дебелият прозрачен найлон, обвиващ тялото, бе разкъсан тук-там и макар плътта да се бе разложила, крепеше костите да останат неразпръснати. За миг си помисли, че са попаднали на останките на пралеля ѝ.