Читать «Школа по машинопис за мъже „Калахари“» онлайн - страница 90

Знаеше къде е Лимпопо Корт, ново блокче с апартаменти, близо до „Тлоквенг Роуд“. Преди известно време се беше качвала в един от тези апартаменти, на гости на своя далечна братовчедка. Таваните бяха ниски, стаите — малки и задушни и тя си тръгна оттам в доста лошо настроение. Маа Рамотсве харесваше старите обли форми на традиционната архитектура. Острите ръбове, наклонените покриви й се струваха недружелюбни и неудобни. А традиционните къщи й ухаеха по-приятно, защото в тях нямаше бетон, с характерната му влажна остра миризма. Традиционните къщи ухаеха на дим, на земя, на слама, все хубави миризми, миризмите на самия живот.

Номер 42 беше на първия етаж и до него се стигаше по грозна бетонна алея, която се спускаше до края на блока. Тя погледна вратата, боядисана в яркосиньо и прочете името Селелипенг, написано с гордост на вратата. Беше й неприятно и тревожно. Това, което се канеше да направи, никак не беше лесно, но нямаше как да си го спести. Тя бе приела да действа в интерес на маа Селелипенг и нямаше да се отметне от думата си. В същото време си даваше сметка, че се намесва и в личните работи на маа Макутси по начин, който надали би се харесал на нейната помощничка. Ако тя беше на нейно място, как щеше да приеме подобна намеса в една така важна любовна връзка? Но ако беше на мястото на маа Макутси, нямаше да я е грижа за ангажимента към маа Селелипенг, така че не беше толкова просто, колкото може да си мисли маа Макутси. Тя почука.

В пълно неведение за моралната дилема, пред която беше изправил маа Макутси, господин Селелипенг, с разхлабена вратовръзка след натоварения работен ден в работата, отвори вратата. Той видя пред себе си едра, солидно сложена дама, която му се струваше отнякъде позната. Коя ли беше? Роднина? Братовчедите на братовчедите постоянно се появяваха на вратата му с някакви молби. Тази жена поне не изглеждаше гладна.

— Господин Селелипенг?

— Името ми е написано на вратата, маа.

Маа Рамотсве му се усмихна. Тя видя разделената на среден път коса и скъпата риза. Забеляза колко са лъскави обувките му, по-лъскави отколкото на обикновените мъже.

— Трябва да говоря с вас, раа. Става въпрос за нещо важно. Моля ви, може ли да вляза?

Господин Селелипенг се отдръпна от вратата и покани с жест маа Рамотсве. В стаята я покани да седне.

— Не съм много сигурен дали ви познавам, маа — започна той. — Мисля, че съм ви виждал, но не съм много сигурен, съжалявам.

— Аз съм Прешъс Рамотсве — каза тя. — Собственичка съм на „Дамска детективска агенция №1“. Може да сте чували за нея.

Господин Селелипенг не скри изненадата си.

— Чувал съм за вашата агенция — каза той. — Онзи ден четох едно интервю във вестника.

Маа Рамотсве прехапа устни.

— То не беше за нас, раа. Това беше друга агенция. Ние нямаме нищо общо с нея. — Тя направи усилие да прикрие раздразнението в гласа си, но явно не успя, защото господин Селелипенг очевидно се притесни, докато я слушаше.

— В „Дамска детективска агенция №1“ — продължи маа Рамотсве — работят две жени. Едната съм аз — аз съм управителката, а има и още една дама, която работи при мен като помощник-детектив. Тя е завършила Ботсуанския колеж за секретарки и в момента работи за мен. Мисля, че я познавате.