Читать «Школа по машинопис за мъже „Калахари“» онлайн - страница 8

Маа Макутси би трябвало да желае повече за себе си, мислеше си маа Рамотсве. Тя не биваше да забравя коя е — гражданка на Ботсуана, най-прекрасната страна в Африка. И отличничка на Ботсуанския колеж за секретарки. Това бяха две неща, с които човек можеше само да се гордее. Гордост е да си тсуана, защото си гражданин на страна, която никога не се е посрамила. Тя е успяла да запази своята цялост и независимост дори във времена на тежки разпри със съседите си и на гражданска война. В нея винаги бе царяла честност, за разлика от толкова други африкански държави, проядени от срамна корупция, корупция, която бе изсмукала жизнените сокове на целия континент. Ботсуана не бе затънала в корупция, и то благодарение на сър Серетсе Кхама. Този велик човек (с когото нейният баща веднъж се бе здрависал лично в Мочуди) бе дал на всички граждани ясно да разберат, че нито ще се дават, нито ще се вземат подкупи, че няма да се бърка в държавната хазна. И всички го бяха чули и се бяха подчинили на този принцип, защото знаеха, че имат добър водач, наследил лидерските качества на своите предци от рода Кхама. Тези качества не се придобиваха за денонощие, за да се култивират, бяха нужни поколения (каквото и да казват хората). И затова когато кралица Елизабет II се срещна със Серетсе Кхама, тя веднага разбра какъв човек е той. Разбра, защото той бе човек, много подобен на самата нея, човек, възпитан да служи на своя народ. Маа Рамотсве знаеше всичко това, но понякога се питаше дали малко по-младите от нея, като маа Макутси например, знаят какъв велик човек е бил първият президент на Ботсуана и какво възхищение е предизвикал у самата английска кралица. И това би ли означавало нещо за тези хора? Щяха ли да разберат?

Разбира се, маа Рамотсве беше роялистка. Тя се възхищаваше от монарсите, стига те да заслужаваха уважение и да се държаха подобаващо. Тя се възхищаваше на краля на Лесото, наследник, на Мошошо I, който бе спасил страната си от бурите, един добър и мъдър мъж (а също така и скромен — нали той бе описал себе си като мушица в одеялото на кралица Виктория?). Тя се възхищаваше от стария крал на Суазиленд, крал Собуза II, който бе имал харем от сто четиридесет и една съпруги. Тя му се възхищаваше въпреки многото жени, което в края на краищата бе традиция. Тя му се възхищаваше, защото бе обичал своя народ и винаги бе отменял изпълнението на смъртни присъди — с едно-единствено изключение на много тежък случай на вуду убийство, — като винаги бе издавал указ за помилване в последния момент. (Какъв човек трябва да си, чудеше се тя, за да кажеш хладнокръвно на някой, който тъкмо започва живота си: „Не, ти трябва да умреш“?) Разбира се, тя харесваше и други крале и кралици, не само африканските. Например кралицата на Тонга, много необикновена кралица, защото беше много дебела. Маа Рамотсве беше виждала снимката й в една енциклопедия и снимката се разпростираше на две страници, толкова дебела беше тази кралица. Или кралицата на Дания, на чиято снимка беше попаднала в едно списание, със загадъчното прозвище „Оранжевата кралица“, както гласеше надписът под снимката. И наистина, тя носеше тъмнооранжев костюм и обувки в кафяво и оранжево. Маа Рамотсве си бе помислила, че й се ще да се запознае с тази дружелюбна и усмихната кралица (а каква ли беше тази оранжева къща, питаше се тя, в която според статията живеела кралицата?). Може би тя някой ден щеше да дойде в Ботсуана, може би с тези обувки в кафяво и оранжево, но човек не бива да се надява кой знае колко. В Ботсуана никой не идваше, защото хората просто не знаеха нищо за нея. Не бяха чували нищо. Просто не бяха чували.